Не, не, не.
Но Каталина не приличаше на бедно дете — помисли си лейди Маргарет. Приличаше на статуя, на каменна принцеса, изваяна от печал. Доня Елвира я беше облякла в новите ѝ тъмни траурни дрехи и я бе убедила да седне в прозоречната ниша, където можеше да вижда зелените дървета и живите плетове, обагрени в кремаво от майските цветчета, слънцето, което огряваше нивите, и да чува пеенето на птиците. Лятото беше дошло, както ѝ беше обещал Артур, беше топло, както той бе обещал, че ще бъде; но тя не се разхождаше край реката с него, поздравявайки бързолетите, докато те долитаха от Испания. Не садеше зеленчуци за салата в градините на замъка и не го убеждаваше да ги опита. Лятото беше тук, слънцето беше тук, Каталина бе тук, но Артур лежеше студен в тъмната крипта на Устърската катедрала.
Каталина седеше неподвижно, с ръце, сгънати върху черната коприна на роклята си, с очи, които гледаха навън през прозореца, но не виждаха нищо, с устни, здраво стиснати между стиснатите зъби, сякаш ги беше прехапала, за да удържи порой от думи.
— Принцесо — поде колебливо лейди Маргарет.
Главата под тежката черна шапчица бавно се обърна към нея.
— Да, лейди Маргарет? — Гласът ѝ беше дрезгав.
— Бих искала да говоря с вас.
Каталина наклони глава.
Доня Елвира отстъпи назад и тихо излезе от стаята.
— Трябва да ви попитам за пътуването ви до Лондон. Кралската носилка пристигна и ще трябва да си тръгнете оттук.
В тъмносините очи на Каталина не потрепна оживление. Тя кимна отново, сякаш обсъждаха пренасянето на някакъв багаж.
— Не знам дали сте достатъчно силна, за да пътувате.
— Не може ли да остана тук? — попита Каталина.
— Разбрах, че кралят е наредил да ви повикат. Съжалявам за това. Пишат, че можете да останете тук, докато бъдете достатъчно добре, за да пътувате.
— Защо, какво ще стане с мен? — попита Каталина, сякаш този въпрос ѝ бе напълно безразличен. — Когато отида в Лондон?
— Не знам — някогашната принцеса не се престори дори за миг, че едно момиче от кралска фамилия може само да избира бъдещето си. — Съжалявам. Не знам какви са плановете. Единственото, което казаха на съпруга ми, бе да се приготви за пътуването ви до Лондон.
— Какво мислите, че може да се случи? Когато съпругът на сестра ми почина, я изпратиха обратно при нас от Португалия. Тя отново се прибра у дома в Испания.
— Бих предположила, че ще ви изпратят у дома — каза лейди Маргарет.
Каталина отново извърна глава. Погледна навън през прозореца, но очите ѝ не виждаха нищо. Лейди Маргарет чакаше: запита се дали принцесата ще каже още нещо.
— Една принцеса на Уелс има ли дом и в Лондон освен този тук? — попита тя. — В замъка Бейнардс ли ще се върна?
— Не сте принцеса на Уелс — поде лейди Маргарет. Готвеше се да обясни, но погледът, който Каталина обърна към нея, беше изпълнен с такъв мрачен гняв, че тя се поколеба. — Моля да ме извините — каза тя. — Помислих си, че може би не сте разбрали…
— Да разбера какво?
Бялото лице на Каталина бавно порозовяваше от гняв.
— Принцесо?
— Принцеса на какво? — процеди Каталина.
Лейди Маргарет се сниши в реверанс и не се надигна.
— Принцеса на какво? — изкрещя Каталина високо, вратата се отвори зад тях, доня Елвира влезе бързо в стаята, а после спря, когато видя Каталина на крака, с пламнали от гняв бузи, и лейди Маргарет на колене. Излезе отново, без да каже и дума.
— Принцеса на Испания — каза лейди Маргарет много тихо.
Настъпи напрегнато мълчание.
— Аз съм принцесата на Уелс — каза Каталина бавно. — Цял живот съм била принцеса на Уелс.
Лейди Маргарет се надигна и я погледна в лицето.
— Сега сте вдовстващата принцеса.
Каталина затисна устата си с ръка, за да удържи един болезнен вик.
— Съжалявам, принцесо.
Каталина поклати глава, останала без думи, притиснала устата си с юмрук, за да заглуши мъчителните си вопли. Лицето на лейди Маргарет беше мрачно.
— Ще ви наричат вдовстваща принцеса.
— Никога няма да отговоря на това обръщение.
— Това е титла, показваща уважение. Вместо обикновената английска дума „вдовица“.
Каталина стисна зъби и се извърна от приятелката си, за да погледне през прозореца.
— Можете да се изправите — каза тя през зъби. — Няма нужда да коленичите пред мен.
По-възрастната жена се изправи на крака и се поколеба.