Не съм казала на никого дали чакам дете или не. Но зная много добре. Получих месечното си кървене през април: няма бебе. Няма принцеса Мери, няма принц Артур. Моят любим, моят единствен любим, е мъртъв и не ми остана нищо от него, нито дори нероденото му дете.
Няма да кажа нищо, макар че хората постоянно любопитстват и искат да разберат. Трябва да обмисля какво да правя, и как да предявя претенции за трона, който Артур искаше за мен. Трябва да помисля как да спазя обещанието си към него, как да изрека лъжата, която той поиска да изрека. Как мога да я направя убедителна, как мога да заблудя самия крал и неговата майка с остър ум и суров поглед.
Но аз обещах, няма да отстъпя от думата си. Той ме помоли да дам обещание и ми продиктува лъжата, която трябва да изрека, и аз дадох съгласието си. Няма да го предам. Това е последното нещо, което той поиска от мен, и аз ще го направя. Ще го направя за него, и ще го направя заради любовта ни.
О, любов моя, ако знаеше колко силно копнея да те видя.
Каталина потегли за Лондон с носилка с поръбените в черно завеси, затворени плътно, за да скриват красотата на потъналите в цвят околности. Не виждаше как хората докосват почтително шапките си или правят реверанси, докато процесията лъкатушеше през английските селца. Не чуваше как мъжете и жените подвикват: „Бог да ви благослови, принцесо!“, докато носилката се тръскаше бавно надолу по селските улици. Не знаеше, че всяка млада жена в страната се кръстеше и се молеше да не я сполети късметът на клетата испанска принцеса, която беше дошла толкова далеч заради любовта си, а после бе изгубила съпруга си само след пет месеца.
Тя смътно забелязваше тучната зеленина наоколо, зърното, което се наливаше в нивите, и угоения добитък в крайречните ливади. Когато пътят им се виеше през гъсти гори, тя забелязваше прохладната зелена сянка и гъсто преплетените листа на балдахина от клони над пътя. Стада елени изчезваха в петнистата сянка, тя чуваше крясъка на кукувица или тракането на някой кълвач. Това бяха красиви местности, богати земи, прекрасно наследство за двама млади. Тя си мислеше за желанието на Артур да защити тази своя земя от шотландците, от маврите. За решимостта му да царува тук по-добре и по-справедливо, отколкото някой е царувал преди.
Тя не разговаряше със своите домакини по пътя, които приписваха мълчанието ѝ на скръбта и я съжаляваха заради това. Не говореше с дамите си, нито дори с Мария, която беше до нея, изпълнена с мълчаливо съчувствие, нито с доня Елвира, която, при настъпилата криза в испанските дела, беше навсякъде; съпругът ѝ организираше отсядането в различни къщи по пътя, самата тя се разпореждаше относно храната на принцесата, спалното ѝ бельо, компаньонките ѝ, храненето ѝ. Каталина не казваше нищо и ги оставяше да правят с нея, каквото искат.
Някои от нейните домакини смятаха, че е така дълбоко потънала в скръб, че е неспособна да говори, и се молеха да възвърне разума си, да се върне в Испания и да сключи нов брак, който щеше да ѝ донесе нов съпруг в замяна на предишния. Онова, което не знаеха, беше че Каталина пазеше своята скръб по съпруга си на скрито място дълбоко в себе си. Умишлено отлагаше скръбта си за момента, когато щеше да може спокойно да ѝ се отдаде. Докато се тръскаше по пътя в носилката, тя не плачеше за него: блъскаше си ума как да изпълни мечтата му. Питаше се как да се подчини на онова, което беше поискал от нея. Мислеше как да изпълни обещанието, дадено пред смъртното ложе на единствения млад мъж, когото някога беше обичала.
Ще трябва да проявя хитрост. Ще трябва да бъда по-хитра от крал Хенри Тюдор, по-решителна от майка му. Изправена пред тях двамата, не знам дали мога да се справя успешно. Но трябва да се справя. Дадох обещание, ще изрека лъжата си. Англия ще бъде управлявана така, както искаше Артур. Розата ще цъфти отново, ще създам онази Англия, която искаше той.
Иска ми се да можех да взема със себе си лейди Маргарет, за да ме съветва, липсва ми приятелството ѝ, липсва ми нейната трудно спечелена мъдрост. Иска ми се да можех да видя спокойния ѝ поглед и да я чуя как ме съветва да се примиря, да преклоня глава пред съдбата си, да се покоря на Божията воля. Не бих последвала съвета и — но ми се иска да можех да го чуя.
Лятото на 1502 г.
Принцесата и нейната свита пристигнаха в двореца Кройдън и доня Елвира поведе Каталина към личните ѝ покои. Поне този път момичето не се оттегли в спалнята си и не затвори вратата след себе си: застана в пищната зала за аудиенции, като се оглеждаше наоколо.