— Зала, подобаваща за една принцеса — каза тя.
— Но тя не ви принадлежи — каза доня Елвира, нетърпелива да запознае повереницата си с положението ѝ. — Не ви е подарена. Само ви е дадена да я използвате.
Младата жена кимна.
— Подходяща е — каза тя.
— Испанският посланик е тук — каза ѝ доня Елвира. — Да му съобщя ли, че няма да го приемете?
— Ще го приема — каза Каталина тихо. — Поканете го да влезе.
— Не сте длъжна да…
— Може да носи вести от майка ми — каза тя. — Бих искала да получа съвет от нея.
Дуенята се поклони и отиде да намери посланика. Той беше в галерията пред залата за аудиенции, потънал в разговор с отец Алесандро Джералдини, свещеника на принцесата. Доня Елвира изгледа и двамата с неприязън. Свещеникът беше висок, красив мъж, смуглата му привлекателност беше в рязък контраст с външността на събеседника му. Посланикът, доктор Де Пуебла, беше съвсем дребен в сравнение с него; беше се облегнал на един стол, за да поддържа изкривения си гръбнак, сакатият му крак бе подпъхнат зад другия, светлото му дребно лице грееше от вълнение.
— Възможно е тя да чака дете? — каза шепнешком посланикът. — Сигурен ли сте?
— Дай Боже да е така. Тя определено храни надежди за това — потвърди изповедникът.
— Доктор Де Пуебла! — троснато каза дуенята, на която не се понрави заговорническата атмосфера, възцарила се между двамата мъже. — Ще ви заведа при принцесата още сега.
Де Пуебла се обърна и се усмихна на сприхавата жена.
— Разбира се, доня Елвира — каза той спокойно. — Тръгвам веднага.
Доктор Де Пуебла влезе, накуцвайки, в стаята: богато украсената му черна шапка вече беше в ръката му, върху дребното му лице имаше неубедителна усмивка. Поклони се ниско с елегантен жест и се приближи да огледа принцесата.
Веднага беше поразен колко много се бе променила за толкова кратко време. Беше дошла в Англия като момиче, изпълнена с детински оптимизъм. Той я беше смятал за разглезено дете, защитено от суровостта на истинския свят. В излезлия сякаш от вълшебните приказки дворец Алхамбра тя беше галената, най-малка дъщеря на най-могъщите монарси в християнския свят. Пътуването ѝ до Англия беше първото истинско неудобство, което бе принудена да понесе, и тя се беше оплаквала горчиво от това, сякаш той можеше да направи нещо, за да промени времето. В сватбения си ден, докато стоеше до Артур и слушаше приветствията за него, тя за първи път бе поставена на второ място след някой друг освен могъщите си родители.
Но сега пред него стоеше момиче, което нещастието бе оформило и му беше придало прекрасна зрелост. Тази Каталина беше по-слаба и по-бледа, но с нова, духовна красота, закалена от трудностите. Той си пое рязко дъх. Тази Каталина бе млада жена с присъствието и излъчването на кралица. Чрез скръбта тя се беше превърнала не само във вдовица на Артур, но и в дъщеря на майка си. Това беше принцеса от династията, победила най-могъщия враг на християнския свят. Това беше истинска плът от плътта и кръв от кръвта на Изабела Кастилска. Беше хладнокръвна, беше сурова. Той силно се надяваше, че тя няма да създава трудности.
Де Пуебла ѝ отправи усмивка, с която искаше да я насърчи, и видя как тя го оглежда внимателно без ответна топлина в лицето. Поднесе му ръката си, а после седна в дървен стол с права облегалка пред огъня.
— Можете да седнете — каза любезно, като му посочи един по-нисък стол, по-далече от огъня.
Той се поклони отново и седна.
— Имате ли съобщения за мен?
— Съболезнователни, от краля и от кралица Елизабет, от нейна светлост майката на краля и от самия мен, разбира се. Ще ви поканят в двора, след като се съвземете от пътуването си и траурът ви приключи.
— Колко време трябва да бъда в траур? — попита Каталина.
— Нейна светлост майката на краля постанови, че трябва да останете в усамотение в продължение на месец след погребението. Но тъй като през това време не сте били в двора, тя постанови да останете тук, докато ви нареди да се върнете в Лондон. Загрижена е за вашето здраве…
Той направи пауза, надявайки се, че тя сама ще каже дали чака дете или не, но тя остави мълчанието да се проточи.
Помисли си да я попита направо:
— Инфанта…
— Редно е да ме наричате „принцеса“ — прекъсна го тя. — Аз съм принцеса на Уелс.
Той се поколеба, объркан.
— Вдовстваща принцеса — поправи я тихо.
Каталина кимна.
— Естествено. Подразбира се. Носите ли писма от Испания?