— Трябваше да предадете съдовете си веднага щом пристигнахте.
— И в какво да се храня? — избухна гневно тя.
Той стоеше дръзко пред нея. Знаеше онова, което Каталина все още не разбираше — че тя няма власт. С всеки изминал ден, в който не съобщаваше, че очаква дете, тя ставаше все по-незначителна. Беше сигурен, че тя не носи плод в утробата си. Сега я смяташе за глупачка; с мълчанието си беше откупила малко време — но за какво? Неодобрението ѝ спрямо него не беше от особено значение; скоро тя щеше да си отиде. Тя можеше да се гневи, но нищо нямаше да се промени.
— Защо изобщо се съгласихте на подобен договор? Трябва да сте знаели, че той няма да го уважи.
Посланикът сви рамене. Разговорът беше безсмислен.
— Как бихме могли да предположим, че ще се стигне до такова трагично събитие? Кой би могъл да си представи, че принцът ще умре, точно когато навлиза в своята зрелост? Толкова е печално.
— Да, да — каза Каталина. Беше си обещала, че никога няма да плаче за Артур пред никого. Сълзите трябваше да се сдържат. — Но сега, благодарение на този договор, кралят е затънал в дългове към мен. Трябва да върне зестрата, която му беше изплатена, не може да получи съдовете ми, а ми дължи и вдовишкото наследство. Господин посланик, сигурно знаете, че той никога няма да плати толкова много. И явно няма да ми изплаща рентите от — къде беше? — Уелс и… и Корнуол — цяла вечност.
— Само докато се омъжите повторно — отбеляза той. — Трябва да ви изплаща вдовишкото наследство, докато се омъжите повторно. А трябва да приемем, че скоро ще се омъжите повторно. Техни величества ще искат да се върнете у дома, за да ви уредят нов брак. Предполагам, че пратеникът пристига да ви отведе у дома точно затова. Вероятно вече са ви изготвили нов брачен договор. Навярно вече сте сгодена.
За един миг Де Пуебла успя да забележи потреса, изписал се на лицето ѝ, после тя се извърна рязко от него и се загледа през прозореца към вътрешния двор пред двореца и отворените порти към шумните оживени улици отвън.
Той гледаше стегнато изопнатите рамене и напрегнатата извивка на врата ѝ, изненадан, че опитът му да заговори за повторната ѝ женитба я беше засегнал толкова силно. Защо трябваше да е толкова шокирана при споменаването за брак? Нима не знаеше, че ще си отиде у дома само за да я омъжат отново?
Каталина остави мълчанието да се проточи, докато гледаше към улицата отвъд портата на Дърам Хаус. Беше толкова различно от родината ѝ. Нямаше мургави мъже в красиви одежди, нямаше забулени жени. Нямаше улични търговци с изобилни купчини подправки, нямаше продавачи на цветя, залитащи под малки планини от разцъфнали цветове. Нямаше търговци на билки, нито лекари или астрономи, практикуващи занятието си, сякаш знанието би могло да бъде свободно достъпно за всички. Нямаше хора, пристъпващи безмълвно към джамията за молитва по пет пъти на ден, нямаше постоянен плисък на водоскоци. Вместо това отекваха шумът и хаосът на един от най-великите градове в света, неумолимата, неспирна суматоха, съпровождаща процъфтяването и търговията, носеше се звън от камбаните на стотици църкви. Това беше град, преливащ от увереност, богат от собствените си занятия, разточително заможен.
— Това е домът ми сега — каза тя. Решително пренебрегна появилите се в ума ѝ представи за един по-топъл град, една по-малка общност, за по-лесен, по-екзотичен свят. — Кралят не бива да мисли, че ще си отида у дома и ще се омъжа повторно, сякаш нищо не се е случило. Родителите ми не бива да мислят, че могат да променят предопределената ми съдба. Аз бях възпитана да стана принцеса на Уелс и кралица на Англия. Няма да позволя да бъда отхвърлена като неизплатим дълг.
Посланикът, потомък на раса, познала разочарованието, далеч по-възрастен и по-мъдър от момичето, което стоеше на прозореца, ѝ се усмихна, макар тя да беше с гръб и да не го виждаше.
— Разбира се, че ще стане така, като пожелаете — излъга той с лекота. — Ще пиша на баща ви и майка ви и ще съобщя, че предпочитате да чакате тук, в Англия, докато се реши бъдещето ви.
Каталина се обърна гневно към него.
— Не, аз ще реша бъдещето си.
Той трябваше да прехапе вътрешната страна на бузите си, за да скрие усмивката си.
— Разбира се, че ще го сторите, инфанта.
— Вдовстваща принцеса.
— Вдовстваща принцесо.
Тя си пое дъх; но когато проговори, гласът ѝ бе напълно овладян.
— Можете да кажете на баща ми и майка ми, а ще съобщите и на краля, че не очаквам дете.
— Наистина — промълви той. — Благодаря ви, че ни уведомихте. Това прави всичко много по-ясно.