— Вече не давам и пукнат грош за твоето достойнство, бабо.
Тя се обърна вдървено с гръб към него. Най-накрая попита:
— За какво ще ни послужи целият този маскарад?
— Може би ще ни помогне да спечелим малко време. Мис Аштън може да продължи опитите си да го измъкне от онова състояние. Междувременно Дънсуърти ще бъде представен на един бъдещ зет, който, ако и все още да не може да ходи, е поне способен да говори свързано и не вие при вида на луната… както се говори в Лондон.
Лорд Дънсуърти бе величествен, красив мъж, с няколко години по-млад от бащата на Мария по светлото му лице се забелязваха и някои по-грубовато изсечени линии, белег за норманската кръв, която течеше във вените на старата английска аристокрация. Дъщеря му беше високо, стройно създание с кожа с цвят на каймак и очи като смарагди. Тя се носеше из Торн Роуз, хванала под ръка баща си, свела поглед към земята, стиснала в дланта си кърпичка. Солтърдън наблюдаваше от мястото си на върха на стълбите, скрит зад тежки кадифени завеси. Лейди Лора дъвчеше долната си устна и полагаше усилия да не заридае съвсем явно.
— Много е красива, ваше височество — промълви Мария. — Впрочем аз така и очаквах. Мъж с вашата невероятна външност надали би се задоволил с нещо друго, освен със самото съвършенство. Разбирам защо ви е привлякла така силно.
— Привлякоха ме парите й — отвърна той. — Красавиците са много, Мария… но малко от тях имат толкова богат баща. Освен това… херцогинята беше съгласна. А пожелае ли нещо… тя го и постига.
Мис Аштън продължаваше да наблюдава суетнята на долния етаж, подпряла малките си бели длани върху парапета. Нейният господар не можеше да прочете нищо по лицето й; челото й беше гладко, в очите нямаше и сянка от каквито и да било емоции. Ъгълчетата на розовите й устни, както винаги, бяха леко извити нагоре в несъзнателна усмивка.
— Какво правят сега? — попита лорд Солтърдън.
— Изгубиха се сред море от слуги. — Младата жена се засмя тихичко. — Ето я и Гъртруд, разбира се, дава нареждания наляво и надясно и прелита като пчеличка от цвят на цвят. А! Сега казва нещо на Дънсуърти…
— Като се опитва да обясни най-правдоподобно защо херцогинята няма да ги посрещне незабавно. Нейно височество е леко неразположена. Затова се наложи да легне и ще се види с ваше височество по време на следобедния чай. Негово височество също ще ви приветства тогава.
— Ще го направите ли? — попита младата жена, без да го погледне. — Ще се присъедините ли към тях?
— Негово височество ще се срещне с тях, когато бъде напълно готов. Аз не съм готов.
— Проявявате инат.
— Възможно е.
— Така само отлагате неизбежното, ваше височество.
— Мили Боже, започваш да говориш като нея. На коя страна сте, мис Аштън?
Внезапно очите й се разшириха.
— Идват — прошепна тя.
Трей се обърна, като скърцаше със зъби, и тръгна вдървено по коридора. Мария го хвана за едната ръка, за да го подкрепи.
— По-бързо — препираше тя. — Не трябваше да ви позволявам да дойдете дотук без стола си.
Двамата вървяха, пришпорвани от приближаващите се звуци от разговорите между слугите и гостите. Когато най-после се добраха до неговата стая, тялото му беше потънало в пот, а краката — смазани от болка. Младата жена затръшна вратата зад тях веднага, щом влязоха. Херцогът се облегна на стената и прихна да се смее.
— Не виждам какво е толкова смешно — заяви тя, като дишаше тежко. — Твърдите, че не желаете да имате нищо общо с тази работа, докато не бъдете готов, и в същото време рискувате да бъдете открит от баба си. Прекрасно знаете, че ако тя разбере за способността ви да ходите, няма да имате повече извинения за отлагане на сватбата с лейди Лора.
— Разбира се, че го знам. Просто ще й кажа, че съм влюбен в теб и възнамерявам твърдо да избягам и да заживея като фермер.
Мис Аштън се обърна към него; сините й очи горяха.
— Жалък глупак. Как смееш да се шегуваш с подобни неща.
— Нямах представа, че перспективата за брак с мен била толкова обидна.
— А аз нямах представа колко жесток можеш да бъдеш.
Мария хвана дръжката на вратата с намерението да избяга.
Солтърдън на свой ред я хвана за ръката, в началото буйно, след това — по-нежно. Младата жена не вдигна поглед към него. Вместо това отстъпи назад, без да пуска медната дръжка. Имаше вид на човек, който щеше да се разпадне всеки момент, сякаш всяка негова дума бе способна да напълни очите й със сълзи. Те вече бяха там, проблясваха и заплашваха да потекат по бузите й.
— Погледни ме — рече тихо той.
— Не, няма.