В съзнанието си отново и отново виждаше бялата плът под ръката на онова момиче Аштън, гнева и безсилието върху лицето й, дълбоки и горещи като страстта.
Стиснал зъби, младият мъж опита да разтвори длан. О, боже! Какво усилие! Нима тя не разбираше, че бе безкрайно по-лесно да удряш? Яростта нямаше задръжки, не се поддаваше на контрол. Вдигна ръка; усещаше я тежка като олово. Протегна я към близката порцеланова чаша. „Концентрирай се, проклет идиот такъв. Всеки глупак може да вдигне една скапана чаша. Не е нужно тя да те учи как да изпиеш една чаша чай. Ти пиеше чай в двора на крал Джордж, докато тя, застанала на колене, е търкала пода в дома на баща си.“
Затвори пръсти около чашата… по-скоро опита да го направи. Те се колебаеха над деликатната златнобяла чаша, събориха я на едната страна, после — на другата, така и без да успеят да хванат позлатената дръжка, която блестеше на слънцето, сякаш го мамеше.
Отново, и още веднъж! Докато челото му се измокри от пот, която започна да капе в очите и да замъглява зрението му. Докато почувства тялото си като здраво навита спирала, готова да се развие всеки момент.
С рев на безсилие стовари разтворената си длан върху чашата; тя се строши и парчетата се разлетяха на всички страни, а някои от тях се забиха в ръката му.
Клей закри очи с длан и погледна към него.
Мис Аштън се появи отнякъде. Дали бе наблюдавала плачевните му опити да докаже, че и тя, и всички останали грешат? „Дяволите да я вземат, дяволите да я вземат!“ Мария сграбчи ръката му, жестоко нарязана и кървяща, избърса я с дантелената си кърпичка и, все така без да каже думичка или да насочи към него невероятните си детски очи, вършеше пъргаво работата си, с побелели като суроватка бузи, стиснала здраво устни.
Щом свърши, отстъпи крачка назад. Все така стискайки корсажа си, тя го съзерцава безмълвно известно време, преди да посегне бавно към последното кълбо прежда върху масата. С нежността на любящ и склонен да прости всичко родител постави кълбото в здравата му ръка и затвори пръстите му около него.
— В изблик на чувства аз май започнах да очаквам прекалено много за прекалено кратко време. Разбира се най-логичната първа стъпка е да върнем координацията и сръчността на дланите и пръстите. Стискайте и отпускайте кълбото, ваше височество. Ще се справите ли?
Херцогът погледна към жълтото кълбо, към пръстите й, обгърнали неговите.
И стисна.
— Много добре.
Дъхът й бе прятен и свеж. Усети топлината на бузата й с вледененото си лице. Когато тя се отдръпна, Солтърдън се почувства изведнъж много странно — измръзнал и уязвим, по-уязвим, отколкото си бе позволявал да бъде от много време.
Стисни, отпусни. Стисни, отпусни. Да, можеше да го прави. Стисни, отпусни. Малко по-силно. Сега пък — по-леко, не толкова грубо, леко, нежно, сякаш беше женска гръд. Да, да. Можеше да затвори очи и да си представя… и да си спомня… да си спомня извивката на гърдите й под семплата дантела на долната й риза.
Вдигна глава и се огледа; компаньонката му си бе отишла.
ОСМА ГЛАВА
Въздухът бе изпълнен със сладкото ухание на сено и зърно, когато Мария, след като се върна в къщата, за да информира Гъртруд за предстоящото тръгване за Лондон на лорд Бейзингстоук (и на дамите Дреймонд), влезе в конюшнята в компанията на двамата близнаци. Негово височество придвижваше внимателно стола на брат си по тухлената пътека в средата на сградата. От двете им страни се редуваха чисти отделения, но Солтърдън не поглеждаше нито към едната, нито към другата страна и отказваше да говори.
Конярите престанаха да вършат работата си и свалиха в знак на уважение шапките си при приближаването на херцога.
— Истинско удоволствие й да ви видим отново тук — заяви неуверено едно момче с жълта като слама коса.
— Да — присъедини се друг. — Мястото не й същото без вас.
В този момент двойната порта се разтвори. Ездачът и конят, които младата жена бе наблюдавала силно впечатлена да се обучават преди малко, изпълниха входа. От тялото на дорестото животно се вдигаше пара и образуваше облак в ледения въздух. По лъскавата му козина проблясваше пяна. То изви шия и, като зачатка с копита по тухлената пътека, с мъка удържано от ездача, се отправи към двамата близнаци.
Мария забрави да диша, когато конете наоколо се размърдаха и зацвилиха в поздрав на приближаващия се жребец. „Да — помисля си тя, — наистина са екзотични, небесни създания с кафяви очи, в които се вижда почти човешка интелигентност.“