Господ да й е на помощ.
Мария се извърна от прозореца и замръзна. Моли стоеше пред вратата, отпуснала тежестта си на единия крак, кръстосала ръце пред гърдите. Както обикновено, бонето й беше измачкано, а косата й висеше на кичури изпод него.
— Е, и к’во сега? — заяви слугинята. — Май си пълна с изненади, мис Аштън.
— За какво говориш? И кой ти е разрешил да влизаш в стаята ми без да чукаш?
— Говоря за него, разбира съ. За твоя посетител.
— Посетител ли?
— Сега пък съ прайш, чи ни чуваш, а? — изхили се Моли. — Той пристигна доста късно снощи. Предполагам, че по туй време вече си си била в леглото.
— Това не е баща ми — произнесе на глас младата жена и паниката в гласа й накара слугинята да вдигне вежди.
— Шъ разбереш съвсем скоро. Той си пий кафето в синия салон с херцогинята.
С тези думи Моли се обърна и, след като се изхили подигравателно за последен път, излезе от стаята.
Мили Боже, дано не беше баща й. Не, не можеше да е той. Викарият нямаше да се осмели и да се противопостави на херцогинята, като пристигне тук без предупреждение.
Мария се облече припряно, среса се, сплете косите си така стегнато, че главата започна да я боли, увери се, че всяко косъмче е на мястото си, изми със здраво търкане лицето си веднъж, втори път… Най-сетне си каза, че вече не е дете, че няма да понася повече строгите му огледи и да трепери да не би да открие някакво случайно останало петънце — чистотата беше почти синоним на набожност и благочестивост.
Дали първо да не хвърли едно око на Солтърдън?
Не. Не още. Щеше да се нуждае от всичките си сили за предстоящото стълкновение.
Изскочи от стаята, спусна се почти слепешката по полутъмните коридори. Защо ли беше дошъл? За да я принуди да се върне у дома? Може би майка й се бе разболяла… „О, не, Господи, моля те, пощади майка ми…“
Вратата към синия салон беше затворена. С разтуптяно сърце, с треперещо тяло, младата жена спря за миг на прага, затвори за секунда очи и чак тогава отвори.
В далечния край на гостната, с гръб към нея, стоеше някакъв мъж и разговаряше тихо със своята домакиня, която погледна от висотата на царствения си стол и повдигна вежда при вида й.
— Тя пристигна — достигна до ушите й приглушеният глас на възрастната дама.
Посетителят стана и се обърна.
— Джон! — извика тя и коленете и омекнаха от облекчение.
След това прекоси тичешком дългата стая, забравила за всякакво благоприличие и, както бе правила още от дете, се увеси в протегнатите му ръце.
Младият мъж се засмя и я притисна силно към гърдите си, но само за момент, преди да я хване здраво за ръката и да я дръпне встрани от себе си.
— Мария. — Засмя се отново. — Виждам, че не си се променила ни най-малко. Погледни се само: все така енергична и палава, както в деня, в който напусна Хъдърсфийлд.
— Това не беше чак толкова отдавна — пошегува се тя.
Херцогинята остави чашката си и чинийката върху масата.
— Мистър Рийс пристигна късно снощи. Решихме, че е най-добре да не ви будим, скъпа.
— Но защо си дошъл? — попита Мария, като оглеждаше познаните черти на госта, които я бяха омайвали толкова през последните години… преди да дойде в Торн Роуз. — Мама добре ли е?
— Много добре. Както и баща ти — додаде по-сериозно той. — Тъй като имах работа насам, обещах на майка ти да намина, за да ти пратя поздрави, да те видя как си, да се уверя, че си здрава и щастлива. — Повдигна брадичката й с показалец, намръщи се и попита: — Щастлива ли си, Мария?
— Изглежда — обади се лейди Солтърдън, — че до Хъдърсфийлд е достигнала мълвата за местните неприятности с разбойниците.
— Тук сме в пълна безопасност — увери приятеля си младата жена, отстъпи няколко крачки и извърна глава.
Малцина я познаваха така добре, както Джон. Подозрителният му тревожен поглед доказваше, че не бе повярвал дори за момент на думите й.
Той огледа дворцовата обстановка и рече:
— Очевидно е така.
Възрастната дама се изправи.
— Сигурна съм, че бихте искали да останете насаме. Закуската ще бъде сервирана след един час. Надявам се, че ще се присъедините към нас, мистър Рийс.
Младият мъж се поклони.
— Благодаря, ваше височество.
Херцогинята излезе от стаята. Едва тогава свещеникът се обърна отново към Мария, седнала на една пейка пред буйно танцуващите пламъци в камината. Тя го погледна замислено.
— Торн Роуз не ти допада, както разбирам.
— Нима не съм прав като мисля, че парите, изразходени в декорирането само на този салон, биха осигурили храна и подслон за гладните и бездомни хора от цели три графства?
— Скъпи Джон, ти никога няма да се промениш. — Мис Аштън се усмихна или по-скоро се опита да го стори, след което потупа с длан по пейката до себе си. — Ела тук, по-топло е.