Най-накрая мис Аштън се обърна към него и премигна. Посинелите й устни промълвиха:
— Не мога да разбера кое е толкова смешно; та ние умираме от студ.
Херцогът сграбчи лицето й между дланите си и възкликна:
— Мария… студено ми е на прътите на краката.
Тя се намръщи.
— Мария… краката ме болят.
— Краката ли?
Той кимна и я целуна здраво по устата, преди да се разсмее отново.
Замаяна, младата жена се изправи. Най-накрая, осъзнала значението на това откритие, започна да опипва тялото му, като слизаше надолу по краката и стискаше.
— Да! — извика той и заудря с юмруци по снега. — Усетих го, Мария.
— А там?
— Да!
— Тук? Можеш ли да ги движиш?
Като скърцаше със зъби Солтърдън, направи опит да помръдне долните си крайници — нищо. Опита отново. Изтощен се отпусна на земята, пое си дълбоко въздух…
— Ваше височество! — възкликна мас Аштън. — Стъпалото ви. Помръднахте ли го?
Той кимна и се надигна с усилия на лакти. Застанала на колене, неговата компаньонка приличаше на призрак сред падащия сняг и мрак, загърната в тънката си пелерина, която не можеше да я защити от суровото време. Стиснала длани под брадичката си, обърнала лице към небето, тя плачеше толкова тихо, че херцогът почти не я чуваше.
— Ела тук, преди да си замръзнала — предложи той.
— Не, не и преди да съм благодарила на Бога за неговото милосърдие.
— Ако не дойдеш, за да ме топлиш, мис Аштън, страхувам се, че не след дълго и двамата ще разговаряме лице в лице с Господ.
— Но…
— Гопод е търпелив, момиче. Аз — не.
Сграбчи я за ръката, дръпна я на земята, уви треперещото й тяло с богатото кожено наметало и се съсредоточи върху тръпненето, което се движеше от пръстите към прасците и още по-нагоре — към коляното. Ако опитваше достатъчно упорито, можеше би глезенът му щеше да успее…
— Помислете само какво щастие и облекчение ще почувстват вашите роднини — промълви Мария, завряла лице в гърдите му.
Умивката му се изпари.
— Ще можете да продължите да живеете както сте планирали. Ще бъдете като нов. Представете си удоволствието на херцогинята…
— Шшт, Мария.
— Тя ще…
— Замълчи! — извика той, впи пръсти в ръцете й, повдигна я, така че очите им да бъдат на едно ниво и я разтърси буйно. — Няма да споменаваш затова пред никого. В това число и на Еджкъм. Нито пък на баба ми. Разбра ли ме, Мария?
— Не, не разбрах.
— Обещай ми. Закълни се. Нито думичка, докато не ти кажа, че съм готов.
Най-сетне младата жена кимна. Той я прегърна отново и впери невиждащ поглед в падащия сняг.
В продължение на два дни Мария не стана от леглото си, като в началото трепереше от студ, а след това — от висока температура. Гъртруд влизаше и излизаше непрестанно при нея, мокреше челото й, поддържаше огъня. От време на време до слуха й достигаха откъслечни приказки, но думите нямаха смисъл. Появяваха се лица и после изчезваха: това на Гъртруд — непрестанно намръщено от притеснение; на Еджкъм, който я наблюдаваше така, сякаш тя бе някакъв екземпляр, годен да бъде подложен на обстойно изследване и дисекция.
Веднъж дойде на себе си достатъчно, за да разпознае усмихнатото лице на Джон, надвесено над нея. Ръцете му бяха прохладни и меки, когато докоснаха челото й. Друг път… й се струваха топли и силни. Те обхващаха бузите й с толкова нежност, че й идваше да се разплаче. Това се случваше винаги нощем, когато от огъня бяха останали само тлеещи въглени, а смазващата тишина се нарушаваше само от лекото съскане на единствената лампа край леглото й.
Сънуваше, че това са ръцете на нейния господар. Че неговите устни мълвяха неуморно като молитва думите: „Мария, Мария, не умирай.“
Дали всичко това не бе плод на трескавия й мозък? Наистина ли я беше докосвал? Прегръщал? Целувал?
И беше ли осъзнала най-сетне, че е безнадеждно влюбена в херцог Солтърдън?
На четвъртия ден се събуди с прояснена глава и седна в леглото си. Джон се беше разположил на един стол край леглото, наведен над отворената Библия в скута си. Той вдигна изненадано поглед.
— Негово височество — възкликна младата жена. — Къде е той?
Викарият стана и остави Свещената книга на стола си.
Мис Аштън стана от леглото, олюля се напред-назад, подпря се на нощната масичка и се отправи, залитайки, към стаята на херцога.
— Почакай! — извика Джон и хукна след нея.
Мария отвори вратата, видя, че леглото му е празно, спря, за да огледа помещението и го откри на инвалидния му стол край прозореца. Възкликна от облекчение, прекоси почти бежешком делящото ги разстояние, обви ръце около раменете му и, като притисна рунтавата му глава към гърдите си и заплака.