После икономката й подаде изпрана и току-що закърпена рокля и, след като уви добре шала около раменете й, я изпрати до синия салон. Точно в този момент от него излизаше Моли, с малко по-ярка самодоволна усмивка на лицето от обикновено.
— Не съм сигурна, че изражението й ми допада — промърмори Гъртруд и проследи с поглед слугинята, която вървеше бавно по коридора, като от време на време хвърляше самодоволен поглед през рамо и се подсмиваше.
Мария завари херцогинята край камината. Еджкъм се въртеше край нея.
— Ваше височество.
Мария се поклони.
— Вярвам, че сте по-добре? — приветства я лейди Солтърдън, а в гласа й прозвуча странно безразличие.
— Много по-добре, благодаря.
Възрастната дама кимна на Гъртруд и тя побърза да събере разхвърляните из цялата стая чашки и чинийки.
Херцогинята хвърли поглед към портрета на съпруга си. Млад, красив, внушителен, той олицетворяваше аристократичността. Както впрочем и портретът на сина му, предишният херцог Солтърдън, който висеше до първия.
— Гледам тези образи и се изпълвам с отчаяние — заяви тя. — В продължение на поколения това семейство се е гордяло с възвишения си произход. Скандалът бе буквално непознат. Думата „неуспех“ не съществуваше в нашия речник. Докато сега… — Въздъхна и наведе глава. — Непрекъснато ме засипват противоречия. Чудно ли е тогава, че съм принудена да се изолирам от срам?
— Хайде, хайде, Изабела. — Лекарят пое ръката й и я погали нежно. — Всичко ще се оправи.
Устните й се извиха нагоре в лека усмивка, когато издърпа внимателно дланта си от изпълненото с обожание пълно човече. След това се обърна към мис Аштън.
— Олекна ми, скъпа, като чух, че сте по-добре. Можехте да пострадате сериозно, дори да бъдете убита. Ако не бяха изключително… героичните усилия на внука ми, може би щяхте да измръзнете до смърт. — След което додаде замислено: — Представете си изумлението ми, когато разбрах, че каретата е потеглила без мен. Изумих се дори още повече, когато научих, че уж съм била болна и не съм можела да дойда с вас… Трей има несравнимо въобръжение, когато му отърва. Трябва да призная обаче, че така стана най-добре, тъй като в противен случай със сигурност нямаше да остана жива след това изпитание. Така или иначе, не съм свикнала да бъда пренебрегвана, особено пък от най-големия си внук. Той винаги е имал склонност да прави всичко възможно, за да ми достави удоволствие… или да укроти гнева ми, ако се наложи… което е правил по-често, отколкото ми се иска да си спомням. За разлика от брат си, който пък ме е пращал по дяволите точно толкова пъти, колкото ме е целувал с обич по бузата. Рано разбрах какви магарии да очаквам от Клейтън. За него не бе необичайно да лудува и да се бие със селските момчета. Спрях да се изненадвам, когато седнеше на вечеря с насинено око и ожулени колена или кокалчета на ръцете. Като младеж нямаше вече много време за глупости; беше прекалено зает да печели пари, за да не зависи от моите. Трей, от друга страна, се бе заел да прахосва богатствата ми. Като залага. И като задява представителките на нежния пол. Понякога се питах дали действията му не бяха породени от някаква дълбоко погребана в съзнанието му враждебност към мен и от опитите ми да контролирам поведението му…
Херцогинята спря, за да си поеме дъх достатъчно дълго, за да даде възможност на Мария да заяви тихо:
— Не е присъщо на човешката природа да бъде контролирана, ваше височество.
Възрастната дама повдигна вежди.
— Така ли? Питам тогава защо ми се подмазваше толкова през последните години? Ще ви кажа защо, скъпа. Защото за Трей Хоторн, херцог Солтърдън, в целия свят няма нищо по-важно от властта и положението, оставени му от моя съпруг и от баща му. Богатството, което ще наследи след моята смърт, е по-голямо, отколкото можете дори да си представите. Не би могъл да го прахоса даже и за сто живота. А това е наистина великолепна перспектива: да прекара цялото си съществувание презадоволен и във всевъзможни удоволствия. Дори сега… въпреки състоянието му… подозирам, че няма нещо, което не би направил или пожертвал, за да си осигури моята финансова подкрепа. Та значи не било присъщо на човешката природа да бъде контролирана, така ли, мис Аштън? Не мисля така. Поне когато от това зависи род с петстотингодишна история. Като се изключи самата кралска фамилия, няма друг аристократичен клон, който зависи в по-голяма степен от своята репутация и от предаването на наследството. Аз обаче не ви повиках, за да ви пълня главата с личните си проблеми. След дълъг размисъл, мис Аштън, реших да ви освободя от изпълнението на вашите задължения. Ще се заема с незабавното ви връщане в Хъдърсфийлд.