Някаква жена стана от елегантното канапе и прекоси помещението, застлано с разкошен килим, напомнящ на безбрежно море. Непознатата носеше черен костюм, който подчертаваше бледото й лице. Светлорусата й коса беше опъната назад и сплетена на тила — прическа, каквато си позволяваха само най-самоуверените и най-красивите жени. Лицето й беше поразително: изпъкнали скули, прав нос, гладко чело, плътни, естествено червени устни, и огромни виолетови очи с гъсти черни ресници.
Погледът на непознатата излъчваше тъга.
— Добър вечер, лейтенант Далас. — Тя протегна ръка. Гласът й беше безупречен като кожата й. — Благодаря, че дойдохте. Аз съм Клариса Брансън. Здравей, Рурк. — Подаде му другата си ръка и за миг тримата останаха неподвижни.
— Моите съболезнования, Клариса.
— Извинете ни, но още не сме на себе си. Само преди няколко дни, в неделя, обядвахме заедно с Джей Си. Не мога… още не мога да повярвам… — Тя се задави от вълнение.
Съпругът й се приближи и я прегърна през кръста. Ив забеляза как жената сякаш се вцепени, сетне сведе поглед.
— Предложи на гостите ни нещо за пиене, скъпа.
— О, извинете… разбира се. — Тя пусна ръката на Ив и докосна слепоочието си. — Искате ли чаша вино?
— Не, благодаря. Предпочитам кафе.
— Ще наредя да го донесат. Извинете.
Брансън, който не откъсваше поглед от съпругата си, прошепна:
— Клариса е сломена от скръб.
— Навярно с брат ви са били много близки.
— Да. Тя е сираче и Джей Си й беше като кръвен роднина. Сега оставаме само двамата. — Продължи да се взира в жена си, сетне сякаш си спомни задълженията си на домакин. — Лейтенант, едва след като напуснахте кабинета ми, се досетих, че сте съпругата на Рурк.
— Това представлява ли проблем?
— Съвсем не. — Той леко се усмихна. — Ние сме конкуренти, но не сме врагове.
— Джей Си ми беше симпатичен — простичко каза Рурк. — Ще ми липсва.
— Ще липсва на всички ни… Предлагам да се запознаете с адвокатите и час по-скоро да приключим с този въпрос. — С мрачно изражение той се извърна. — Вече познавате Сузан Дей.
Адвокатката се приближи, здрависа се с всички и застана до Брансън. В този момент стана другият мъж, когото Ив беше забелязала при влизането си. Веднага го бе познала — това беше Лукас Манц — един от най-добрите и най-скъпо платените адвокати в града. Беше строен, доста привлекателен („Ако харесваш зализани типове“ — помисли си Ив), чупливата му коса беше прошарена. Манц се усмихваше учтиво, но студено, а сивите му очи не пропускаха нищо.
— Добър вечер лейтенант, Рурк. — Кимна им, сетне отпи от чашата си с кехлибарено на цвят вино. — Представлявам госпожа Кук.
— Очевидно не е пестила парите, когато си е наемала адвокат — сухо отбеляза Ив. — Навярно клиентката ти очаква да получи тлъста сума, Манц.
Той повдигна вежди и на лицето му се изписа иронично изражение.
— Ако се интересувате от финансовото състояние на клиентката ми, лейтенант, с удоволствие ще ви предоставим необходимата информация, стига да покажете съответен документ. Срещу госпожа Кук вече е повдигнато обвинение…
— Което засега е в непредумишлено убийство — не се въздържа Ив.
— Предлагам да пристъпим към онова, за което сме се събрали тук — намеси се Брансън, после отново погледна към съпругата си, която показваше на прислужницата къде да остави количката с напитките. — Моля, седнете.
Когато присъстващите заеха местата си и кафето беше сервирано, Клариса се настани до мъжа си и здраво стисна дланта му. Лукас Манц още веднъж удостои Ив с ледената си усмивка, после седна в другия край на помещението, а Сузан — срещу него.
— Покойният е оставил послания, записани на дискове, до брат си и до снаха си, до госпожа Лизбет Кук и неговия асистент Крис Типъл. Въпросните дискове ще бъдат доставени лично на всеки един от тях в разстояние на двайсет и четири часа от отварянето на завещанието. Господин Типъл е уведомен за събирането тук, но отказа да присъства под предлог, че не се чувствал добре.
Тя извади от куфарчето си документа и зачете.
Уводната част съдържаше технически подробности и беше написана изключително помпозно. Ив се съмняваше, че официалната терминология се е променила с течение на времето. Официалното признаване на собствената смърт беше обичай, съществувал от векове.
Хората имаха навик да планират кончината си години преди да е настъпила, освен това изпадаха в големи подробности. А застраховката „живот“ напомняше на обзалагане.
„Залагам еди каква си сума месечно, че ще живея, докато умра“ — иронично си помисли тя.