— Поне стъклата трябва да се сменят. — Пийбоди се опита да надникне през напуканото странично стъкло.
— Добре… — разсеяно промърмори началничката й и потегли. Колата завибрира. Ив потръпна, вдигна поглед и забеляза огромна дупка в покрива. — Да се надяваме, че климатичната инсталация още работи.
— Мога да подам молба за нова кола.
— Това беше нов автомобил — намръщено отбеляза Ив и зави надясно. — Скоро ни го отпуснаха, а погледни на какво прилича. Ще бера ядове с шефовете.
— Измислих, ще помоля Зийк да й хвърли един поглед.
— Мислех, че брат ти е дърводелец.
— Зийк разбира от всичко. Необходимо е да се подменят стъклата и да се закърпи покривът, брат ми ще се погрижи за останалото. Автомобилът няма да бъде от най-красивите, но поне няма да се ядосвате с механиците или да останете месец-два без превозно средство, докато ви отпуснат ново.
Нещо зловещо затрака под контролното табло.
— Кога ще му е удобно да започне?
— Веднага. — Пийбоди погледна изпод око началничката си. — И без това умира от любопитство да види дома ви. Разказах му за вълшебния ви замък, за мебелите от истинско дърво и за всичко останало.
Ив смаяна я изгледа.
— Нали спомена, че довечера ще ходите на театър?
— Ще се обадя на брат ми да не купува билети.
— Не съм сигурна какви са плановете на Рурк…
— Ще се свържа със Съмърсет и ще разбера дали имате някакъв ангажимент за довечера.
— Брей, колко си експедитивна! Добре, съгласна съм.
— Много мило от ваша страна, лейтенант. — Пийбоди широко се усмихна и побърза да се обади на Зийк.
Намериха Плъха в „Халбата“ — седеше в едно сепаре и опечалено се взираше в чинията си, пълна с нещо, напомнящо на недоварен мозък. Когато Ив се настани срещу него, той примигва и промърмори:
— Това би трябвало да са бъркани яйца, само дето не са жълти.
— Може би са от сиви кокошки.
— Така ли? — Плъха очевидно се успокои, че няма да се отрови, и започна да се храни. — Какво ново, Далас. Намери ли онези, дето подредиха Майстора?
— Открих нещичко, но още не съм сигурна. Ти какво научи?
— Никой не е виждал Майстора през онази нощ. Всъщност това си е съвсем в реда на нещата, щото нашият човек не излизаше нощем. Обаче Поки — нали се сещаш кой е Поки: продава по малко дрога, а през другото време си търси клиенти за секс.
— Мисля, че нямам удоволствието да го познавам.
— Поки е готин — не си пъха носа в чуждите работи, нали се сещаш? Та той ми разправяше как през онази нощ се мотаел по улицата, ама не успял да си хване никой, щото било прекалено студено, та клиентите да мислят за чукане. Обаче той бил без пукнат цент, затуй обикалял нагоре-надолу. После видял някакъв пикап, който бил спрял пред работилницата на Майстора. Колата била нова-новеничка. Рекъл си, че някой е дошъл в квартала да се позабавлява, обаче не забелязал жива душа. Все пак си рекъл да се позавърти наоколо в случай, че се появи клиент.
— Опиши какъв е бил пикапът.
Плъха се втренчи в чинията си и се опита да си придаде лукав вид.
— Слушай, рекох му на Поки, че ще се интересуваш от туй-онуй и че ще платиш, ако сведенията си струват.
— Не плащам преди да получа информацията. Обясни ли му го?
Плъха въздъхна.
— Ама и ти си една… Е, добре — приятелят Поки ми каза, че пикапът бил от най-модерните, марка „Еърстрим“, и изглеждал чисто нов. Бил черен на цвят и с шоково устройство против крадци. Туй Поки го усетил, щото се опитал да се качи във возилото и го треснал ток. Той заподскачал от болка, но внезапно дочул някаква шумотевица по улицата.
— Каква шумотевица?
— Някакви звуци, като че някой крещял и тропот от стъпки. Поки побързал да се скрие зад ъгъла, да не би собственикът на пикапа да го забележи как се опитва да проникне вътре. Видял двама души, единият носел на рамото си чувал. Другият държал нещо, което според Поки е било пистолет — като онези, които сме виждали по телевизията или във филмите. Мъжете хвърлили чувала отзад във фургона и се чуло глухо тупване. После двамата се качили и отпрашили някъде. — Плъха отново се залови с храната си, като от време на време отпиваше от течността с цвят на урина в халбата си. — Тъкмо се чудех дали да ти се обадя и да те осветля за всичко, дето научих, ето те и теб. — Той се ухили. — Може би в чувала е бил трупът на Майстора, може би после са го хвърлили в реката. Може би.
— Приятелят ти записал ли е номера на пикапа?
— Не. Поки не е от най-умните, нали се сещаш. Освен това ръката толкова го боляла от електрошоковото устройство, че случилото се напълно му изхвръкнало от главата, докато не се появих аз и не заразпитвах за Майстора.