— Да повторим: видял е черен пикап, марка „Еърстрим“.
— Точно така. Каза ми още, че колата било обзаведена със страхотна стереоуредба. Точно затова искал да проникне в пикапа. От време на време Поки търгува с електроника.
— Като те слушам, си мисля, че приятелят ти е солиден гражданин на Ню Йорк.
— Така си е — ходи да гласува и какво ли още не. Какво ще кажеш, Далас, информацията струва ли да пуснеш някоя пара?
Ив извади двайсетдоларова банкнота.
— Ще получиш още толкова, ако историята ти ни помогне да се доберем до похитителите. А сега ми кажи какво знаеш за военната служба на Майстора.
Плъха пъхна банкнотата в джоба на мръсното си палто и неразбиращо промърмори:
— Каква служба?
— Разказвал ли ти е с какво се е занимавал в армията?
— Говореше по този въпрос само като се напиеше. Викаше, че е очистил доста мишени по време на Градските войни. Военните ги наричали „мишени“, щото нямали куража да признаят, че това били хора. Не можеше да търпи военните. Все мърмореше, че им бил дал всичко, което имал, а те го използвали. Сега си въобразявали, че могат да го подкупят с пари, обаче той им взимал мангизите и ги прецаквал, както прецаквал и ченгетата, и ЦРУ и даже проклетия президент. Но повтарям, че Майстора изпадаше в откровения само като беше пиян. Иначе мълчеше като пън.
— Чувал ли си за „Аполон“ или „Касандра“?
Плъха избърса с опакото на дланта си устните си.
— Една от мадамите, дето танцуват по масите в „Криеница“, се казва Касандра. Циците й са колкото пъпеши…
Ив поклати глава.
— Не ни интересува. Поразпитай, приятелю, но действай изключително предпазливо. И ако научиш нещо, не се питай дали да ме потърсиш, а ми се обади.
— Става. Обаче ми трябват мангизи за евентуални разходи.
Ив стана, хвърли още една двайсетачка на масата и строго го предупреди:
— Не пилей парите ми напразно.
Пийбоди се обади:
— Ще започна да проверявам всички пикапи марка „Еърстрим“, регистрирани в Ню Йорк и Ню Джързи…
— Да му се не види! — извика Ив и изтича към колата си. — Погледни тази гадост! — Тя посочи яркочервеното намръщено лице, което някой беше нарисувал върху надупчения капак. — Не проявяват капчица уважение към полицията.
Помощничката й се покашля, сетне се опита да си придаде сериозно изражение.
— Истински позор, лейтенант.
— Струва ми се, че ми се подиграваш, полицай.
— Не, лейтенант. Напротив, лейтенант. Мислех си, че тези хора проявяват безобразно неуважение към полицията. Да огледам ли района за захвърлен флакон от спрей?
— Целуни ме отзад! — Ив се качи в колата и тресна вратата, а Пийбоди се изкиска — ако не го беше сторила, имаше чувството, че ще се пръсне. После промълви: — Всеки ден го правя, лейтенант. Непрекъснато ви се подмазвам. — Въздъхна, заличи усмивката от лицето си и също се качи в колата.
— Ще продължим работа в дома ми. За нищо на света няма да вкарам в гараж това подобие на кола, та да стана за посмешище на целия участък.
— Съгласна съм. У вас храната е по-хубава — заяви Пийбоди, а мислено добави: „Освен това няма опасност Макнаб да се появи.“
— Знаеш ли адреса на Лизбет Кук? Не е зле първо да разговаряме с нея.
— Зная го, лейтенант. Мисля, че ни е на път. — Натисна някакъв клавиш и на таблото се появи картата на Ню Йорк. — Домът й се намира на Медисън и Осемдесет и трета. Да й се обадя ли, за да я предупредя за посещението ни?
— Предпочитам да я изненадаме.
Оказа се, че Лизбет не обича изненадите.
— Не съм длъжна да разговарям с вас! — заяви тя, когато отвори вратата. — Адвокатът ми също трябва да присъства.
— Повикай го, щом имаш какво да криеш — обади се Ив.
— Не крия нищо! Направих самопризнание, разпитаха ме и от канцеларията на прокурора, приех обвинението. Какво повече искате?
— Щом всичко е наред, няма защо да се боиш от разговора с мен. Освен ако самопризнанията ти са били неверни.
Очите на Лизбет проблеснаха, тя вирна брадичка. Ив разбра, че е действала правилно, когато беше засегнала гордостта й!
— Не лъжа! Държа към мен да се отнасят почтено, същото се отнася и до хората, с които съм обвързана. Почтеност, вярност и уважение — това е моят девиз.
— В противен случай го убиваш, убедихме се.
В очите на Лизбет заиграха странни пламъчета. Сетне тя гневно стисна устни и погледът й стана студен.
— Какво искате?
— Да ти задам няколко въпроса, за да приключа доклада си. — Ив наклони глава. — Май не чух да споменаваш изискаността сред добродетелите, на които държиш.