— Разполагам с ценна информация, мога да ти доставя и още интересни сведения. — По грозноватото му лице се разля лукава усмивка и той намигна на Ив. — Срещу известна сума, разбира се.
— Няма да ти дам пукната пара. Какво ми гарантира, че няма да изчезнеш поне за шест месеца?
Той отново изхриптя, шумно отпи от бирата си и обнадеждено впери в Ив сълзящите си очички.
— Ще играя почтено с теб, Далас.
— Тогава започвай.
— Дадено. — Плъха се приведе и хлътналите му гърди покриха халбата. Ив забеляза, че плешивото му теме е розово като задниче на бебе. Гледката беше някак трогателна и далеч по-приятна от гледката на мръсносивите кичури коса, които стърчаха от скалпа му. — Познаваш Майстора, нали?
— Разбира се. — Тя се облегна назад, за да избегне вонящия му дъх. — Още ли е жив? Бога ми, сигурно е поне сто и петдесетгодишен.
— Ами, не беше толкова стар. Май беше малко над деветдесетте, обаче си го биваше. Голям свежар беше. — Плъха закима и мазните кичури коса заподскачаха. — Грижеше се за себе си. Хранеше се добре и редовно посещаваше публичния дом на авеню В. Викаше, че сексът тонизирал мозъка и тялото.
— Прав е — промърмори Пийбоди, а началничката й гневно я изгледа, после се обърна към информатора.
— Защо говориш за него в минало време?
Плъха смаяно примигна.
— А?
— Случило ли се е нещо с Майстора?
— Да… но имай търпение. Май поизбързах. — Той пъхна костеливите си пръсти в купичката с гранясали фъстъци. Задъвка ги с няколкото си останали зъба и впери поглед в тавана, сякаш се опитваше да събере мислите си. — Преди около месец ми падна… купих си видео уредба, която имаше нужда от малка поправка…
Ив иронично повдигна вежди.
— Искаш да кажеш, че е трябвало да се промени това-онова, за да не се разбере, че предметът е откраднат.
Плъха задавено се изкиска и отново отпи от халбата си.
— Видеото ми падна, така да се каже, затуй го занесох на Майстора. Той има златни ръце, честна дума. Щом поправи нещо, то работи като чисто ново.
— Ръцете му са толкова златни, че умее да сменя серийните номера.
— Така си е. — Плъха невинно се усмихна. — Заговорихме се, щото Майстора знае как все търся допълнителна работа. Рече, че имал ново бачкане и му плащали адски гот. От него се искало да прави часовникови механизми, устройства за дистанционно управление, подслушватели и други такива. Поръчали му били и няколко бомби.
— Нима е споделил с теб, че е изработвал взривни устройства?
— Ами… с него бяхме приятелчета, та си споделяхме туй-онуй. Онези хора разбрали, че се е занимавал с тези неща, докато е бил в армията. Плащаха му яко…
— Кой му е плащал?
— Нямам представа. Май и той не знаеше. Разправяше, че двама типа отивали при него, давали му списък на разни неща, също и мангизи. Той изпълнявал поръчката, после се обаждал на номера, дето му били дали, и оставял съобщение. Щом кажел, че работата е свършена, онези двамата пак идвали, взимали си нещата и му давали останалите пари.
— А той как смяташе — защо са им били тези… „неща“?
Плъха вдигна кльощавите си рамене и жално погледна празната си чаша. Ив разбра намека му и му поръча още едно питие. По лицето му се разля широка усмивка.
— Страшно съм ти задължен, Далас. Нали знаеш — когато човек говори, гърлото му пресъхва.
— В такъв случай побързай с обясненията, докато още имаш слюнка в устата.
Той лъчезарно се усмихна на сервитьорката, която наля в чашата му течност с цвят на урина.
— Дадено, Далас. Моят човек мислеше, че онези типове искат да оберат я банка, я бижутерски магазин. Тъкмо майстореше някакво устройство, което му бяха поръчали и му беше хрумнало, че часовниковите механизми и дистанционните приспособления всъщност задействали бомбите, дето вече им ги беше предал. Рече ми, че може би ще им трябва дребосък, който да познава тунелите по улиците. Обеща да ме препоръча.
— Приятел в нужда се познава, нали?
— Абсолютно си права. След седмица-две ми се обади, обаче здравата се беше паникьосал. Все повтаряше, че се е забъркал в каша, в много голяма каша. Дърдореше врели-некипели, наистина беше изплашен до смърт. Спомена нещо за Арлингтън и че трябвало да се покрие за известно време. Попита ме дали ще може да живее при мен, докато реши какво да прави. Рекох му да заповяда, но той така и не дойде.
— Може би се е скрил другаде?
— Друг път! След няколко дни извадиха трупа му от реката близо до Ню Джързи.
— Съжалявам…
— Има защо. — Плъха печално се втренчи в бирата си. — Беше симпатяга и готино копеле. Говори се, че езикът му бил отрязан. — Той вдигна очи и изгледа Ив. — Що за хора са тези, дето режат езици?