— „Паметта ни е дълга“ — промълви Ив. — Това със сигурност е така — та нали „Аполон“ е била разгромена преди повече от трийсет години.
— Забележи, че непрекъснато използват местоимението „ние“, кратките декларативни изречения, следвани от политически и пропагандни лозунги, от обвинения. Това не е нито ново, нито оригинално. Подобен похват е използван много отдавна, още през миналия век. Ала съм сигурна, че терористите използват най-модерна апаратура и най-съвременни методи. Може би политическата им платформа е изживяла времето си и е банална, но съм убедена, че те са изключителни фанатици и са решени на всичко в името на своята кауза. — Майра замълча за миг, сетне продължи: — Спрели са се на теб, тъй като уважават, може би дори се възхищават от способностите ти… както воин се възхищава от качествата на друг воин. Защото след победата — убедени са, че ще спечелят битката с теб — ще се чувстват още по-могъщи, след като са сразили достоен противник като теб.
— Непременно трябва да разбера коя сграда възнамеряват да взривят.
— Да, нямаме време за губене. — Психиатърката затвори очи и се замисли. — „Забележителност на града… символ на разточителството и празноумието, където смъртните отиват да гледат други смъртни…“ Може би е театър.
— Или пък клуб, а може би стадион. Възможно е да бъде всичко от Медисън Скуеър Гардън до някой сексбар на авеню С.
— Първото ти предположение е по-вероятно. — Майра отмести чашата си. — Споменават забележителност на града, чието разрушаване ще направи силно впечатление.
— Първо беше взривен празен склад. Това едва ли представлява интерес за някого.
— Сградата принадлежеше на Рурк — изтъкна Майра и видя как лицето на Ив помръкна. — Целта им е била да привлекат вниманието ти, а сега искат да го задържат.
— Нима смяташ, че отново са избрали здание, което е негово? — Ив нервно скочи на крака. — Много ме улесни, няма що! Рурк притежава половината сгради в Ню Йорк.
— Безпокои ли те този факт? — попита психиатърката, после се осъзна и се засмя. — Извинявай, започнах да те разпитвам като че си моя пациентка. Все пак мисля, че може би отново ще изберат собственост на съпруга ти, тъй като се интересуват от теб. Не съм сигурна, разбира се, но имам силно предчувствие. Така или иначе трябва да се хванеш за нещо.
— Добре. Ще се обадя на Рурк.
— Обърнете внимание на зданията, които са свързани с някаква традиция.
— Веднага започваме.
Майра се изправи.
— Съжалявам, че не успях да ти помогна.
— Вината е моя — не ти предоставих кой знае каква информация. — Тя гневно пъхна ръце в джобовете си. — Чувствам се като риба на сухо. Свикнала съм да се занимавам с убийства, не със заплахата, че ще бъде унищожен целият град.
— Различен ли е подходът?
— Не зная… действам слепешката, напосоки. А през това време някой е готов да натисне копчето и да взриви избрания обект.
Помисли си, че Рурк още не е излязъл от къщи и му позвъни. Късметът й проработи — той беше в кабинета си.
— Искам да те помоля за нещо — започна тя без всякакви предисловия. — Остани днес у дома.
— Има ли някаква конкретна причина?
Тя си помисли, че огромното фоайе и театралните зали, помещаващи се в зданието, където се намираше и кантората на Рурк, напълно отговаряха на описанието, дадено от терористите. Ако споделеше подозренията си с него, той незабавно щеше да отиде в сградата и лично да се заеме с търсенето на взривното устройство. Не биваше да му го позволи.
— Неудобно ми е да настоявам, но ако продължиш да се занимаваш с онова, което проучвахме снощи, ще ми окажеш неоценима помощ.
Той я изгледа, после заяви:
— Съгласен съм. Ще отменя едно-две съвещания и ще работя у дома. И без това в момента съм превключил на автоматично търсене.
— Мисля, че ще постигнеш по-добри резултати, ако лично се заемеш.
Рурк иронично повдигна вежди.
— Какво, нима ми правиш комплименти?
— Не се възгордявай. — Тя се облегна на стола и се опита да си придаде невъзмутимо изражение. — Слушай, много съм заета. Възможно ли е да ми изпратиш едни сведения?