— Заета съм, изчезвай.
— Да, бе, скъсваш се от работа. — Младежът се приближи до автоготвача, натисна копчето и кисело отбеляза: — Свършили сте кафето.
— Това да не ти е кафене! — сопна му се тя. — Махай се от главата ми!
Искаше да го прогони, тъй като й действаше на нервите, но най-вече защото не искаше той да подслушва разговора й със Зийк.
— Няма. Компанията ти ми е изключително приятна. — Младежът се облегна на рамото й и се загледа в монитора.
— Колко обекта елиминирахте?
— Казах ти да изчезваш. Не ми пречи да работя!
— Защо си толкова изнервена? Да не би да си се скарала с Чарли?
— Забранявам ти да обсъждаш личния ми живот. — Опитваше се да говори с достойнството на истинска дама, но Макнаб винаги я караше да настръхва. Избута го встрани и се сопна: — Върви да си играеш на друго място!
— По една случайност с теб сме в един екип. — Младежът приседна на ръба на бюрото, за да я ядоса още повече. — Освен това имам по-голям чин от теб, сладурче.
— Очевидно в резултат на някаква грешка — язвително отбеляза тя и заби пръст в гърдите му. — И не ме наричай сладурче. Казвам се Пийбоди, полицай Пийбоди, и мразя, когато някой кльощав тъпанар от електронния отдел ми се бърка в работата.
Макнаб сведе очи, а тя още два пъти заби пръст в гърдите му, после победоносно го изгледа. Изненада се, когато видя гневното му изражение, зелените му очи сякаш я смразиха.
— Внимавай, Пийбоди! — Леденият му тон също я изненада, но вече нямаше място за отстъпление.
— Защо да внимавам? — попита го и отново го бодна с пръст.
— Защото упражняваш физическо насилие над по-висш офицер. Повече няма да търпя издевателствата ти и ще започна да ти отвръщам със същото.
— Как смееш да говориш за издевателства! Непрекъснато ми досаждаш с тъпите си намеци и с просташкото си ухажване. Опитваш се да си пъхаш носа в моите случаи…
— Твоите случаи ли? Май страдаш от мания за величие, миличка.
— Случаите, които разследва Далас, са и мои. Нямаме нужда от намесата ти, от тъпите ти шеги. Освен това забранявам да ме разпитваш за взаимоотношенията ми с Чарлс, които изобщо не ти влизат в работата.
— А сега ще ти обясня от какво се нуждаеш, сладурче — изкрещя Макнаб, опитвайки се да я надвика, и заплашително се изправи пред нея.
— Да чуем — присмехулно заяви тя.
Макнаб направи нещо, което не беше възнамерявал да стори. Направи го инстинктивно, без да се замисля. Сграбчи я за раменете, притисна я към себе си и впи устни в нейните.
Пийбоди издаде странен звук, като плувец, който случайно е погълнал вода. Макнаб смътно осъзнаваше, че жестоко ще си изпати, след като младата жена се отърсеше от първоначалния шок.
„Какво пък — помисли си. — Да се наслаждавам, докато мога.“
Притисна я до масата и жадно продължи да я целува.
Пийбоди ужасено си помисли, че сигурно се е парализирала. Само така можеше да си обясни факта, че този човек още я държеше в прегръдките си, вместо окървавен да лежи на пода.
Сигурно беше получила инсулт и… Господи, никога не беше предполагала, че този досаден дребосък умее да целува толкова страстно.
Почувства, че й се завива свят, ушите й забучаха. Установи, че не се е парализирала, когато против волята си прегърна Макнаб и пламенно започна да отвръща на целувките му.
Страстно се притискаха един към друг, милваха се… някой изстена… някой изруга. След миг се разделиха и задъхано се изгледаха.
— Това… какво беше? — едва успя да прошепне тя.
— Не знам. — Макнаб успя да си поеме въздух. — Хайде отново да го направим.
— Боже мой! Какво правиш, Макнаб? — извика Фийни, който току-що беше влязъл, а двамата младежи подскочиха като изплашени зайци.
— Нищо! Нищо! — Макнаб се задави, после примигна, опитвайки да се съсредоточи. — Абсолютно нищо, капитане.
— Пресвета Дево! — Ирландецът потърка челото си, после закри очите си с длани. — Ще се престоря, че не съм видял това безобразие. Все едно току-що съм влязъл. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър! — Пийбоди козирува; надяваше се червенината, която обливаше страните й да изчезне преди края на десетилетието.
— Слушам, сър. — Макнаб отстъпи встрани от нея.
Фийни отпусна ръце и ги огледа. Помисли си, че изглеждаха гузни, сякаш бяха извършили престъпление. Въздъхна и заяви:
— Научихме къде възнамеряват да извършат терористичния акт — в Рейдио Сити.
Десета глава
„Имаме време. Все още нищо не е загубено“ — повтаряше си Ив. Носеше бойно облекло и специален шлем, които щяха да се окажат напълно безполезни, ако закъснееха с няколко секунди.
Не биваше да закъснеят — това бе единственият шанс да оцелеят не само тя и колегите й сапьори, но и хората, които се опитваха да евакуират.