Врявата не стихна, но хората вече не изглеждаха разгневени. Както винаги Рурк беше прав — парите бяха в състояние да променят всичко.
— Ама и ти си един мазник! — прошепна му и скочи от масата.
— Трябваше да ги укротя, за да напуснат по-бързо сградата. Какво е положението?
Ив се свърза с Ан.
— Евакуирахме половината зрители. Продължаваме да ги извеждаме, но става доста бавно. Как е при вас?
— И ние обезвредихме половината бомби. Представи си, бяха поставили една в органа. В момента проверяваме мястото на оркестъра. Взривните устройства са разпръснати из цялата сграда. Не ми достигат хора.
С крайчеца на окото си Ив забеляза, че Рурк извади от джоба си портативен скенер, и почувства, че й прилошава. Побърза да приключи разговора с Ан и се сопна на съпруга си:
— Веднага излез от тук!
— Няма. — Той я хвана за рамото, за да й попречи да го изблъска навън. — На скелето е заложена бомба. Ще я обезвредя.
— Забранявам!
— Скъпа, отлично знаеш, че няма време за глупави спорове. Ако престъпниците държат сградата под наблюдение, ще разберат, че сме открили адските машини. Възможно е да им хрумне незабавно да ги активизират.
— Точно затова всички цивилни… — заговори тя, но млъкна, защото съпругът й вече се отдалечаваше. — Да му се не види! Само това ми липсваше! — Като се опитваше да потисне паниката си, тя последва Рурк.
Настига го точно когато отключваше някаква странична врата и успя да се промъкне покрай него. Вратата с трясък се затвори, двамата се спогледаха и едновременно произнесоха.
— Нямаш работа тук.
Рурк се изсмя, после промърмори:
— Добре, ела, но не ми пречи. — Бързо се изкачиха по тясната метална стълба и тръгнаха по коридорите. Ив знаеше, че е излишно да спори — оставаше й само надеждата да не загинат.
Чуваше приглушени викове, тъй като стените бяха много дебели. Тук помещенията бяха обзаведени спартански, но функционално. „Приличат на актьори без грим“ — ни в клин, ни в ръкав си помисли тя. Липсваше разкошът на театралната зала и на фоайетата.
Изкачиха се по още по-тясна стълба и се озоваха върху платформа, която напомняше на корабна палуба. Ив погледна надолу и видя сцената. Зави й се свят от височината, затова се отдръпна и се втренчи в сложното командно табло и в сложната система от въжета.
— Къде… — започна тя, но внезапно се вцепени и млъкна, когато съпругът й премина през някакъв отвор и изчезна от погледа й.
— Боже мой, Боже мой! Какво стана, Рурк? — Плахо пристъпи към ръба на платформата и надникна. Стори й се, че Рурк крачи във въздуха — движеше се по тясна пътека или по-скоро мост, който се простираше над театралната зала, между окачени прожектори, въжета и макари.
Тя понечи да го последва, ала веднага й се зави свят и ушите й забучаха. Мозъкът й сякаш заплува в черепа й.
— Върни се Ив. Не бъди глупава!
— Млъкни! Къде е бомбата?
— Тук. — Рурк се опита да забрави, че съпругата му страда от аерофобия… иначе нямаше да успее да се съсредоточи върху обезвреждането на експлозива. Обърна се, коленичи и се наклони над зейналата пропаст, при което стомахът на Ив се преобърна. Тя се отпусна на колене и стисна зъби, като си повтаряше, че не бива да поглежда надолу.
Но не издържа.
Тълпата вече се беше разпръснала, униформените полицаи извеждаха последните зрители. Тримата сапьори в мястото на оркестъра изглеждаха миниатюрни; въпреки, че ушите й бучаха, Ив чу триумфалните им възгласи.
— Обезвредиха още една бомба! — възкликна тя.
Рурк само измърмори.
Ив чу бръмченето на комуникатора и с влажни от пот пръсти го извади от джоба си.
— Тук Далас.
— Елиминирахме още две! — възбудено извика Ан. — Скоро ще приключим. Изпращам един екип на скелето, друг…
— Намирам се на скелето. Работим по отстраняването на взрива.
— Работите ли? Кой е с теб?
— Няма значение. Постарайте се по-бързо да се справите с останалите експлозиви. — Тя видя как Ан се появи на сцената и погледна нагоре. — При мен всичко е наред.
— Дано да е така. Приключвам.
— Наред ли е всичко, Рурк? Ще се справиш ли?
— Разбира се, но устройството е дяволски сложно. Твоите терористи очевидно имат дълбоки джобове. Ех, ако Фийни беше тук… — Той й подаде миниатюрно фенерче. — Дръж го.
— Накъде да го насоча?
— Ето тук. — Рурк я погледна и забеляза, че беше пребледняла като платно. — Легни по корем, скъпа. Дишай дълбоко.
— Знам какво да правя — солна се тя и се просна по корем. Все още й се повдигаше, но ръката й не трепваше.