— Да. Сградата е чиста.
— Щом приключите тук, ела в управлението. Ще те чакаме в заседателната зала. Поздравявам ви за отличната работа. — Тя прекъсна връзката и подметка на Рурк: — Ще дойдеш с мен, приятелю. — Кимна на Фийни, хвана съпруга си под ръка и го повлече навън. — Слушай, искам списък с имената на всички служители: технически персонал, управителен съвет, както и на актьорите.
— Подготвих го, щом разбрах коя сграда са избрали терористите. Информацията вече е прехвърлена на служебния ти компютър.
— Добре. Свободен си — можеш да се заемеш с великите си дела и да престанеш да ми се пречкаш. Дай ми чипа.
Той се престори на учуден.
— Какъв чип?
— Не хитрей, а ми дай онзи гърмящ чип или както там го наричат.
— О, онзи ли? — Той извади носната си кърпа я разгъна. Беше празна. — Сигурно съм го загубил.
— Друг път! Дай ми го, Рурк. Това е веществено доказателство.
Той само се усмихна, изтръска кърпата и сви рамене. Ив заплашително се наклони към него и изсъска:
— Дай го веднага. Иначе ще наредя да те съблекат и да те претърсят.
— За тази цел трябва да имаш разрешително за обиск. Естествено, ако си решила лично да ме претърсиш, с удоволствие ще се лиша от гражданските си права.
— Това е официално разследване.
— Слушай, на два пъти посегнаха на моя собственост, на два пъти заплашиха живота на моята жена. — Погледът му беше станал суров. — Знаеш къде да ме откриеш, ако съм ти необходим.
Ив го сграбчи за рамото.
— Значи сега съм „твоя жена“? Мислиш ли, че ми харесва повече от „твоя съпруга“?
— Бях сигурен, че няма да ти се понрави. — Той я целуна по челото. — Ще се видим вкъщи.
Ив дори не му обърна внимание, а побърза да се свърже с Пийбоди и да й съобщи, че екипите се връщат в управлението.
Клариса се втурна в работилницата, където Зийк старателно рендосваше необходимите му дъски. Той изненадано вдигна глава и забеляза, че беше поруменяла от вълнение, а очите й блестяха.
— Чу ли новината? Опитали са се да взривят театралната зала в Рейдио Сити.
Той смръщи чело и остави рендето.
— Но защо?
— Нямам представа. Може би са поискали откуп или нещо друго. — Клариса машинално приглади косата си. — Виждам, че не използваш уредбата. Мислех, че вече си научил новината от телевизията. Не съобщават никакви подробности, освен че експлозивите са обезвредени и опасността е преминала. — Тя закърши пръсти, сякаш се почувства неловко. — Съжалявам, че прекъснах работата ти.
— Не се притеснявай. Сградата на Рейдио Сити е истински паметник на архитектурата. Как е възможно някой да пожелае да я взриви?
— Хората са толкова жестоки… — Клариса прокара пръст по гладко рендосаната дъска на тезгяха. — Понякога постъпките им са необясними. Спомням си, че когато бях малка, родителите ми винаги ме водеха на коледното представление в Рейдио Сити. — Тя тъжно се усмихна. — Имам прекрасни спомени от онова време. Може би затова се разстроих, когато научих новината. Е, ще те оставя да работиш на спокойствие.
— Тъкмо се канех да си почина — побърза да каже Зийк. Сигурен беше, че Клариса самотна и нещастна. Не се налагаше да разгледа аурата й, стигаше му да види лицето й. Беше умело гримирана, но ружът не прикриваше синината на страната й, а клепачите й бяха подпухнали от плач.
Отвори чантата, в която носеше обяда си, и извади бутилка с натурален сок.
— Искаш ли да пийнеш?
— Не. Да, да. Мисля, че ще ми се отрази добре. Защо си носиш храна, Зийк? Автоготвачът е зареден с всичко необходимо.
— Свикнал съм сам да приготвям обяда си. — Усмихна й се, защото почувства, че жената се нуждае от малко нежност. — Имате ли чаши?
— О… да, сега ще ги донеса. — Тя влезе в съседното помещение.
Против волята си младежът я проследи с поглед. Изпитваше удоволствие да я наблюдава как се движи. Грациозната й походка не издаваше колко е напрегната вътрешно. Беше толкова крехка, толкова красива.
И толкова печална.
Копнееше да я вземе в прегръдките си и да я утеши.
Клариса се върна с две високи чаши и ги остави на масата, после разгледа изработеното от Зийк.
— Много си напреднал. Никога не съм виждала как някакъв предмет се изработва ръчно, но си мислех, че отнема много повече време.
— Когато човек обича работата си, тя му спори.
— Отнася се най-вече за теб, нали? — Клариса го изгледа с блеснали очи и с широка, малко пресилена усмивка. — От пръв поглед се влюбих в предметите, които изработваш. Струва ми се, че си вложил в тях частица от себе си. — Тя млъкна и иронично се усмихна на собствените си думи. — Абсурдно е, нали? Все ще кажа нещо нелепо.