Доскоро си въобразявах че не ме е грижа за абсолютно нищо, после са замислих за миналото, в съзнанието ми изплуваха спомени. Много по-добре е да не си спомняш, да забравиш, че едно време си имал съпруга и деца, които са били зверски убити. Няма смисъл да се измъчваш заради това до края на живота си.
Но сега спомените не ми дават покой. Мисля, че се подготвя нещо, което ще повтори трагедията в Арлингтън.
Двамата хубавци, които ми дават поръчките си въобразяват, че не разбирам нищо, защото съм стар, глупав и алчен, но много грешат. Останали са ми достатъчно мозъчни клетки, за да преценя, че не двамата тъпаци дърпат конците. Да, точно така! Тези типове с безжизнени очи са само нечии маши. Когато започнах да се досещам, че работата не е чиста, монтирах подслушвателно устройство на един от предавателите. Така научих всичко.
Сега знам кои са тези мръсници и какви са целите им.
Със сигурност ще ме убият, за да прикрият следите си. Предчувствам, че много скоро ще дойдат тук и ще прережат гърлото ми.
Трябва да изчезна, да премина в нелегалност. Снабдил съм ги с толкова експлозиви, че спокойно могат да вдигнат във въздуха дома ми, след като са приключили с мен. Ще взема каквото мога и ще се скрия в миша дупка. Ще се позатруднят, докато проникнат в жилището ми. Нямат и достатъчно ум, че да се доберат до информацията в компютъра ми. Това е моята «застраховка». Веществените доказателства и парите ще взема с мен.
Господи, колко ме е страх!
Дадох им всичко необходимо да вдигнат във въздуха целия град. Знам, че ще използват бомбите и то много скоро.
За да получат пари и власт. За отмъщение. И което е най-страшното — защото ще им достави удоволствие.
Това е само игра. Игра в името на мъртъвците.
Трябва да избягам и да се скрия вдън земя. Необходимо ми е време да поразмисля. Нищо чудно накрая да съобщя всичко на ченгетата. На проклетите шибани ченгета.
Но първо трябва да се измъкна. Ако дойдат да ме убият, ще взривя дома си и ще погубя заедно със себе си и онези двама типа.“
— Това е всичко. — Ив сви юмруци. — Знаел е имената им, имал е пълна информация. Ах, този инатлив старец, защо не е въвел всичко в компютъра? — Гневно се обърна и започна да броди из стаята. — Вместо това е взел инкриминиращите доказателства. Онези са го очистили, следователно сега всичко е в техни ръце. — Приближи се до прозореца и впери поглед навън. Познатият нюйоркски пейзаж й се стори още по-потискащ. Тя погледна часовника си и видя, че е два и пет.
— Пийбоди, интересува ме всичко за терористичната група „Аполон“ — имена и инциденти, за които те са поели отговорност.
— Слушам, лейтенант.
— Макнаб… — Ив се обърна и се вцепени, като забеляза изражението на току-що влезлия Фийни. Лицето му беше мрачно, очите му бяха потъмнели. — Боже мой! Какво са взривили?
— Чайната в хотел „Плаза“. — Ирландецът отиде до автоготвача и нервно натисна бутона за приготвяне на кафе.
— Взривили са още магазините във фоайето… всъщност половината фоайе е напълно разрушено. Малой незабавно тръгна към местопрестъплението. Още не знаем броя на жертвите. — Той взе чашата и изпи кафето на един дъх като лекарство. — Трябва да отидем и ние.
Ив беше прекалено млада, за да е била свидетелка на война, при която загиват огромен брой невинни хора. Срещите й със смъртта бяха много по-индивидуални, по-лични, дори някак интимни. Мъртвецът, кръвта, мотивът, милосърдието.
В онова, което виждаше сега, нямаше нищо интимно. Пълното унищожение, постигнато от разстояние, заличаваше дори отблъскващата връзка между убиеца и жертвата.
На мястото на експлозията цареше пълен хаос: дочуваха се сирените, писъците на ранените и виковете на зяпачите, които бяха потресени, но не можеха да откъснат очи от ужасяващата гледка.
От мястото, където доскоро беше парадният вход на прочутия хотел, намиращ се на Пето авеню, бълваха кълба черен дим, от който очите на всички сълзяха. Нямаше стени, само купища тухли и парчета бетон, разкъсана желязна арматура, блестящи мраморни отломки, върху които беше полепнала човешка плът.
Виждаха се димящи дрипи, които само преди минути са били изискани рокли; навсякъде бяха разхвърляни откъснати крайници и се издигаха купчини пепел. Ив забеляза някаква детска обувка — черна, със сребърна катарама. Машинално се наведе и я разгледа. Как ли се е радвало, че отива на чай момиченцето… А сега детето беше мъртво, а елегантната черна обувка беше изпръскана с кръв.