— Не съм ти безчувствен дроид. Махай се!
— Лейтенант Малой! — Пийбоди се приближи и докосна рамото й.
Ив беше забравила за присъствието на помощничката си и когато чу гласа й, поклати глава.
— Отдръпни се, полицай. Наистина ще взема дроид, ако не получа доклада ти, Малой.
— Ще го получиш, когато имам конкретни данни — тросна й се Ан. — А сега не ми се мотай в краката. — Грубо блъсна Ив и започна да си пробива път сред развалините.
— Тя не беше на себе си, лейтенант — обади се Пийбоди.
— Не съм й обърнала особено внимание — промърмори Ив, но осъзна, че думите на Ан са я засегнали. — Ще се съвземе. Моля те да изтриеш записа на разговора ни. И двете с нея ще съжаляваме за репликите, които си разменихме. А сега донеси маски и предпазни очила, без които не ще можем да работим.
— Но какво ще правим?
— Единственото, което е възможно. — Ив потърка зачервените си клепачи. — Ще помогнем на санитарите да съберат труповете.
Работата беше отвратителна — човек никога нямаше да забрави преживяното, освен ако насила не го прогонеше от съзнанието си.
Ив си повтаряше, че не пренася обезобразени трупове, а обикновени веществени доказателства. Всеки път, когато въображаемият й щит заплашваше да падне, тя отново го „повдигаше“, заповядваше си да не мисли за нищо и продължаваше да работи.
Когато отново излезе на улицата заедно с Пийбоди, вече се смрачаваше. Тя се обърна към помощничката си.
— Как си?
— Добре… Държа се… Господи, лейтенант, какъв ужас!
— Прибери се вкъщи, вземи успокоително, напий се, повикай Чарлс и се люби с него. Направи всичко, за да прогониш кошмара от съзнанието си.
— Май ще изпълня и трите ви указания. — Пийбоди тъжно се усмихна, сетне забеляза приближаващия се Макнаб и усмивката й помръкна.
— Искам да пийна нещо! — Младежът преднамерено говореше само на Ив. — Всъщност искам да се напия. Трябва ли да се връщаме в управлението?
— Не. Предостатъчно ни беше за днес. Искам те на работа утре в осем.
— Слушам — отвърна младежът, седне се престраши да погледне към Пийбоди. — Искаш ли да те закарам до дома ти?
— Аз… ами… — Тя смутено запристъпва от крак на крак. — Не… не желая.
— Възползвай се от предложението — намеси се Ив и прокара пръсти през сплъстената си коса. — Уморена си до смърт, а по това време всички обществени превозни средства са претъпкани.
— Не искам… — За огромно учудване на Ив помощничката й се изчерви. — Май ще е по-добре… — Закашля се, сетне смотолеви: — Благодаря за предложението, Макнаб, но предпочитам да се прибера сама.
— Лейтенант Далас има право — изглеждаш адски уморена — промърмори младежът, а Ив видя с нарастващо удивление как той също се изчерви. — Преживяхме нещо ужасяващо.
— Нищо ми няма. — Пийбоди наведе глава. — Добре съм.
— Е, щом казваш… Лейтенант, утре в осем ще бъда на линия. Довиждане. — Той пъхна ръце в джобовете си с престорена небрежност, но Ив, която го проследи с поглед, забеляза, че той върви леко приведен, сякаш носи тежко бреме. Обърна се към помощничката си и попита:
— Какво се е случило между вас?
— Нищо. Абсолютно нищо. — Пийбоди рязко вдигна глава и против волята си се загледа в отдалечаващия се Макнаб. — Защо мислите, че има нещо нередно? Няма нищо…
„Престани да бърбориш като робот!“ — мислено си заповяда тя, ала потокът от безсмислени думи продължаваше да се лее от устата й. Внезапно забеляза, че Рурк слиза от току-що спрялата лимузина и зарадвана от възможността да отвлече вниманието на началничката си, възкликна:
— Май и вие няма да използвате обществения транспорт — дойдоха да ви вземат.
Ив вдигна глава и видя съпруга си, който стоеше на отсрещния тротоар, а въртящите се червени лампи на линейките хвърляха алени отблясъци по лицето му.
— Вземи моята кола — каза тя на Пийбоди. — Утре ще дойда на работа с автобуса или с метрото.
— Слушам, лейтенант — промърмори помощничката й, но Ив не я чу, тъй като вече прекосяваше улицата.
— Ужасяващо преживяване, нали, лейтенант? — Рурк понечи да я погали по страната, но тя рязко се отдръпна.
— Не ме докосвай. Потънала съм в мръсотия. — По изражението му забеляза, че той няма да се подчини, затова побърза сама да отвори вратата на колата. — Поне засега. Не още… разбираш ли? — Настани се на задната седалка, а Рурк седна до нея, нареди на шофьора да ги закара до дома им, после натисна бутона, за да вдигне стъклото, преграждащо задната част на лимузината.
— А сега мога ли да те прегърна? — промълви и се обърна към съпругата си.
Тя безмълвно се отпусна в прегръдките му и се разрида.