— Да не съм чула нито дума!
Пийбоди също се качи в асансьора, скръсти ръце и се втренчи в проблесващите цифри над вратата, обозначаващи етажите.
На осмия етаж беше разположен просторен кабинет и огромно помещение с много бюра, заети от служители на фирмата, повечето от които носеха елегантни костюми. Обзавеждането беше в пастелни сини и сиви цветове, на фона на които се открояваха яркочервените полски цветя, засадени в саксиите, подредени под прозорците и в центъра на залата.
Ив си помисли, че Рурк има слабост към цветята — всичките му служебни помещения бяха богато украсени с най-екзотични растения.
Още не беше посегнала към значката си, когато към нея се приближи висок мъж със строг черен костюм, който учтиво се усмихваше.
— Лейтенант Далас, Рурк ви очаква. Моля двете дами да ме последват.
Искаше й се да му се сопне: „Уведоми шефа си да не ми се бърка в работата!“, но успя да се въздържи. Непременно трябваше да разговаря с Ламонт. Налагаше се да преглътне намесата на съпруга си, иначе щеше да загуби ценно време.
Двете с Пийбоди последваха изискания чиновник по коридора. Минаха покрай по-луксозно обзаведени канцеларии, сетне човекът ги въведе в просторна зала. В центъра й стоеше огромна маса от дебело стъкло, а от двете й страни бяха подредени столове, тапицирани в тъмносиньо. Ив се огледа и забеляза, че тук не липсваха последните постижения на техниката, както и всички удобства, от които Рурк не беше свикнал да се лишава.
Видя огромен автоготвач, хладилник, свръхмодерно устройство за комуникации и скъпа музикална уредба. Големият прозорец беше закрит със специална щора, предпазваща от слънчевите лъчи и едновременно служеща като охранителна система.
На огромния стенен монитор се въртеше някаква сложна схема.
Човекът, който седеше на председателското място, извърна поглед от екрана, вдигна вежди и широко се усмихна на съпругата си.
— Добър ден, скъпи дами… Благодаря, Гейтс. — Изчака служителят му да излезе, после посочи към столовете. — Заповядайте, седнете. Желаете ли кафе?
— Нищо не желая… — започна Ив.
— Бих искала чаша кафе — обади се Пийбоди, но се сви като ударена, когато забеляза леденото изражение на началничката си. — Всъщност размислих и…
— Седни и млъкни! — озъби й се Ив.
— Слушам, лейтенант. — Тя седна и отправи съчувствен поглед към Рурк, предчувствайки какво го очаква. Искаше й се да бъде невидима, сляпа и глуха.
— Помолила ли съм те да ме посрещаш? — нахвърли се Ив върху съпруга си. — Да съм те молила да присъстваш на разговора ми с Ламонт? Известно ли ти е, че се занимавам с необикновено труден случай и от ФБР заплашват да ми го отнемат? Не желая името ти да присъства в официалните ми доклади, освен ако не е абсолютно наложително. Ясно ли ти е? — Приближи се до него и подчерта думите си, като заби пръст в гърдите му.
— Колко си хубава, когато си разгневена — промълви Рурк и се усмихна, щом тя изсъска като змия. — Продължавай, излей си гнева.
— Не се шегувам, приятелче. Свършиха ли се планетите, които възнамеряваш да купиш? Защо не си гледаш твоята работа?
— Точно това правя. — Той вече не се усмихваше, изражението му беше сериозно. — Мисля, че разговорът с Ламонт засяга и мен, както ме засяга трагедията в хотела. Искам да разбера дали мой служител е замесен в незаконна дейност. Мисля, че се разбрахме по този въпрос, лейтенант.
— Не носиш вина за случилото се вчера.
— Щеше ли да ме послушаш, ако ти кажех същото?
Тя мълчаливо го изгледа. Не й се искаше да признае, че както винаги Рурк има право.
— Дано поне не си разпитал Ламонт.
— За кого ме вземаш? Само уредих така, че да присъствам на разговора ви. Още не съм изпратил да го повикат. Знаех, че ще ме направиш на бъз и коприва.
Ив реши, че е крайно време да преосмисли поведението си — очевидно действията й бяха предсказуеми.
— Ще пия чаша кафе преди да повиша Ламонт — промърмори.
Рурк шеговито разроши косата й и се приближи до автоготвача. Ив се тръсна на стола и се намръщи на помощничката си.
— Какво си ме зяпнала?
— Дори не ви гледам, лейтенант. — Пийбоди извърна глава и си помисли колко е интересно да наблюдава толкова влюбени мъж и жена. Дори когато се караха, не успяваха да прикрият истинските си чувства и сякаш взаимно четяха мислите си.
Не можеше да си представи каква е тази духовна връзка, при която дори едно шеговито докосване означава признание в неугасваща любов.
Навярно беше въздъхнала, защото Рурк изпитателно я погледна.