— Ами… работеше за АСР — Армията за социални реформи. Би могло да се каже, че това е екип.
— Навярно е изпълнявал поръчките на онези клиенти, които са му плащали най-добре.
Ламонт се зачерви от гняв и възкликна:
— Не го обиждайте! Баща ми беше патриот.
— Извършвал е саботажи в името на някаква кауза. Терористите често наричат себе си патриоти. — Ив говореше спокойно, но внимателно следеше реакциите му и забеляза гневното проблясване в очите му. — Вярвате ли в атентатите, които са в подкрепа на някаква политическа идея, Ламонт? Вярвате ли в избиването на невинни хора в името на справедливата кауза?
Той понечи да й отговори, стисна устни, после дълбоко си пое дъх.
— Войната… е нещо различно. Когато баща ми работеше за АСР, управлението на страната беше узурпирано от бюрократи и експлоататори. След втората революция френският народ получи обратно онова, което по право му принадлежеше.
— Да разбирам ли, че отговорът ви е положителен?
— Изработваните от мен взривни устройства не се използват за политически атентати, а в мините, за разрушаване на стари, необитаеми сгради, както и за извършване на различни опити от армията. — Той се беше успокоил и сякаш четеше лекция. — Нашата компания се ползва с голям авторитет.
— Точно така. Харесва ли ви да правите бомби?
— В „Аутотрон“ изработваме само свръхмодерни взривни устройства — язвително отговори Ламонт, а френският му акцент се усили. — Нашите продукти са най-доброто, което се предлага на пазара.
— Добре. Ще ви задам въпроса по друг начин: харесва ли ви да правите свръхмодерни взривни устройства?
— Да. Харесвам професията си. А вие харесвате ли вашата?
„Окопити се — помисли си Ив — и дори стана прекалено наперен. Интересна реакция.“
— Харесват ми постигнатите резултати — отговори му. — А на вас?
— Приятно ми е да работя онова, което умея — уклончиво отвърна той.
— На мен също. Благодаря ви, господин Ламонт. Това е всичко.
Самодоволната му усмивка помръкна.
— Свободен ли съм?
— Да. Изключи записващото устройство, Пийбоди. Рурк, благодаря, че ми разреши да използвам залата.
— Нашата фирма винаги с удоволствие съдейства на полицията. — Обърна се към служителя си и въпросително го изгледа. — Лейтенант Далас приключи разпита. Върни се на работното си място.
— Да, сър. — Той се изправи, поколеба се, сетне се обърна и излезе.
Ив се облегна назад и заяви:
— Този човек лъжеше.
— Точно така — съгласи се Рурк.
— За какво? — намеси се Пийбоди, тъй като любопитството й надделя.
— Знае за „Касандра“ и за Майстора. — Ив замислено докосна брадичката си. — Отначало беше изплашен и неуверен, после сякаш доби смелост. Останах с впечатлението, че не обича ченгетата.
— Кой ли пък ги обича? — обади се Рурк. — Повечето хора подценяват интелекта на полицаите. Нашият „приятел“ допусна същата грешка. Накрая дори си въобрази, че те води за носа.
Ив презрително изсумтя и се изправи.
— Аматьор. Пийбоди, обади се в управлението и уреди някой да следи Ламонт. Рурк, от теб искам да…
— Да прегледам всичките му работни файлове, да проверя какво количество взривни устройства е произвел, колко и какви материали е използвал. — Той също стана. — Справката вече се изготвя.
— Фукльо!
Рурк хвана ръката й и шеговито я захапа — винаги се възбуждаше, докато наблюдаваше съпругата си в ролята на ченге.
— Обещавам да държа Ламонт под око.
— По-добре се дръж на разстояние. Не искам да разбере, че го наблюдават. Остави го да мисли, че е успял да ме излъже. Пийбоди… — Тя се обърна и се намръщи, като видя замечтаното изражение на помощничката си. — Пийбоди, престани да витаеш в облаците!
— Слушам, лейтенант. — Тя премигна и рязко скочи на крака, при което столът й се преобърна. Докато гледаше как Рурк целува ръката на Ив, си беше представила какво двамата с Макнаб ще правят след няколко часа.
— Слез на земята, ако обичаш. Довиждане, Рурк. Ще се чуем по-късно.
— Непременно. — Той ги изпрати до вратата, задържа за миг Пийбоди и й прошепна: — Голям късметлия е.
— Моля? Кой?
— Онзи, за когото мечтаеше.
Тя широко се усмихна.
— Още не съм го ощастливила, но скоро ще го направя.
— Пийбоди!
Младата жена забели очи и забърза, за да настигне началничката си.
— Вземете моя самолет — извика им Рурк.
Ив се обърна. Красивият й съпруг стоеше на прага, стройното му тяло се очертаваше в рамката на вратата. Внезапно съжали, че не е сама, за да се върне и да впие устни в неговите.
— Ще си помисля. — Вдигна рамене и тръгна към асансьора.