— Проблемът не ви засяга — нямате право да си пъхате носа в личния ми живот. — Тя още по-силно притисна ръцете си до гърдите си. — Джейми трябваше да мисли и да се грижи за толкова много неща. Беше велик човек. Всяка жена е длъжна да се съобразява с нуждите и желанията на съпруга си.
Ив иронично вдигна вежди.
— Май не сте се съобразявала с нуждите и желанията на вашите деца.
— Те трябваше да бъдат близо до него. Джейми ги обожаваше.
„Но теб не те е харесвал“ — помисли си Ив.
— А вие, госпожо Роуън, обожавахте ли децата си? — Жестоките думи неволно й се изплъзнаха и тя съжали, че ги е изрекла.
— Нали съм ги родила, какво повече? — Моника войнствено вдигна брадичка. — Носила съм ги в утробата си, дадох им живот сред болка и кръв. Изпълнявах майчиния си дълг, грижех се винаги да бъдат чисти и нахранени, а управляващите ми подхвърляха мизерни помощи. По онова време дори проклетите ченгета взимаха повече от мен. Кой ставаше посред нощ, когато малките плачеха? Аз! Кой почистваше след тях? Аз! Децата страшно цапат. Никога не можеш да поддържаш дома си чист, ако в него живеят деца.
„И тази жена смее да твърди, че е била добра майка!“ — мислено възкликна Ив, но си напомни, че всъщност бяха дошли да научат нещо по-важно.
— Знаехте ли за нелегалната дейност на съпруга ви, за участието му в терористичната акция на „Аполон“?
— Пропаганда и лъжи! Лъжи на управляващите! — презрително възкликна тя. — Джейми беше велик човек, герой. Ако го бяха избрали за президент, тази страна нямаше да тъне в мръсотия и разврат.
— Помагахте ли му в работата?
— Задълженията на съпругата са да поддържа чистота в дома, да бъде добра готвачка и да ражда деца. — Презрително се усмихна и добави: — Вие двете може би мечтаете да бъдете мъже, но аз знам защо Бог е създал жената.
— Споделяше ли с вас с какво се занимава?
— Не.
— Познавахте ли съмишлениците му?
— Като негова съпруга бях длъжна да приютявам в дома си хора, които вярваха в Джейми.
— Например Уилям Хенсън.
— Уилям Хенсън беше изключително лоялен и интелигентен човек.
— Знаете ли къде да открия този лоялен и интелигентен човек?
Моника печално се усмихна.
— Копоите на управляващите го проследиха и го убиха, както избиха и всички верни на каузата.
— Така ли? Не разполагам с данни, които потвърждават смъртта му.
— Всички патриоти станаха жертви на подъл заговор. Делата на убийците умело са прикрити от господарите им. — Докато говореше, от устата й летяха слюнки. — Насила отвличаха почтените хора от домовете им, заключваха ги в килии, подлагаха ги на глад и на изтезания. А после ги екзекутираха.
— Вас изтезаваха ли, госпожо Роуън?
Моника гневно присви очи и процеди:
— Не, защото не знаех нищо, което да им бъде от полза.
— Ще ми съобщите ли имената на хората, които са „вярвали“ в Джейми? Интересуват ме само онези, които са живи.
— Не си ги спомням. От онова време са изминали повече от трийсет години. Тези хора вече са мъртви.
— Ами децата и съпругите им? Навярно семействата ви са общували помежду си.
— Цялата къща ми беше на главата. Нямах време да общувам.
Ив се огледа. Направи й впечатление липсата на телевизор.
— Следите ли новините, госпожо Роуън?
— Не ме интересува какво става по света.
— Тогава сигурно не знаете, че вчера терористи, които наричат групата си „Касандра“, взривиха хотел „Плаза“ в Ню Йорк. Загинаха стотици, между тях жени и деца.
Сивите очи на Моника за миг проблеснаха, после отново станаха безжизнени.
— Наказани са били, задето не са си стояли по домовете.
— Нима не ви притеснява фактът, че терористи избиват невинни хора? Че групата им навярно е свързана с тази на покойния ви съпруг?
— Нито един смъртен не е невинен.
— Това отнася ли се и за вас, госпожо? — Преди жената да отговори, Ив продължи: — Обаждал ли ви се е някой от „Касандра“?
— Не, не разговарям почти с никого. Не знаех за взривения хотел, но според мен за страната щеше да е много по-добре, ако целият дяволски град беше хвръкнал във въздуха. А сега престанете да ми губите времето. Махайте се, или ще повикам адвоката си.
Ив направи последен опит.
— Госпожо Роуън, съпругът ви и неговите съмишленици никога не са поставяли условия за откуп, били са идеалисти. Хората от „Касандра“ заплашват да унищожат целия град, само и само да получат пари. Мислите ли, че Джеймс щеше да одобри подобно поведение?
— Нямам представа. Искам да си вървите.
Ив извади от джоба си картичка и я постави на масата пред фигурка, изобразяваща смееща се жена.