Зийк знаеше, че съветите на майка му ще бъдат правилни. Но въпреки усилията си едва ли щеше да я послуша, тъй като беше влюбен до уши.
Обеща си да бъде внимателен с Клариса, за да й помогне да излекува раните си. Ще я накара да посещава психотерапевт, за да възстанови унищоженото си самочувствие. Ще я запознае със семейството си, за да й покаже колко задружно живеят.
Ще бъде много, много търпелив.
А когато тя напълно се възстанови, ще я люби толкова нежно, че тя ще осъзнае прелестта на сексуалната връзка между мъжа и жената и ще забрави преживяното и страховете си.
Толкова беше изплашена!
Синините по тялото й щяха да избледнеят, но раните в душата й щяха да останат отворени и да я терзаят. Брансън трябваше да заплати за мъките, които й беше причинил. Зийк се срамуваше от жаждата си за мъст, която противоречеше на убежденията му. Опитваше се да мисли само за Клариса и за това как тя щеше да разцъфне като пустинно цвете, щом избяга от големия град, но някакъв глас му нашепваше, че злодеят трябва да бъде наказан.
Искаше Брансън да бъде затворен сам в килия, да бъде измъчван от страховете си и да моли за пощада както беше молила Клариса.
Каза си, че желанията му са безсмислени, че съдбата на Брансън е без значение за Клариса, която щеше да бъде щастлива, след като бе далеч от жестокия си съпруг. Беше възпитан да вярва, че всеки трябва да следва житейския си път без чужда намеса, че склонността на човека да съди и да наказва ближните си пречи за преминаването му на следващото ниво от съществуването. Ала сега убежденията му бяха подложени на изпитание.
Вече беше произнесъл присъдата над Доналд Брансън и жадуваше извергът да бъде наказан. Но най-смайващо беше желанието му сам да изпълни присъдата. Никога не беше подозирал, че в съзнанието му се таи кръвожаден звяр.
Опита се да прогони предателската мисъл, но тя продължаваше да му се натрапва. Машинално сви юмруци и отново погледна към видеотелефона, сякаш чрез волята си искаше да накара Клариса да му се обади.
В този момент като по магия се разнесе дългоочакваният звън. Зийк стреснато подскочи, за миг се втренчи в апарата, после натисна бутона.
— Ало?
Лицето на любимата му жена се появи на екрана. Личеше си, че е плакала, но щом видя младежа, направи опит да се усмихне и прошепна:
— Зийк, моля те, ела.
Сърцето му подскочи, стори му се, че се задушава.
— Идвам веднага.
Пийбоди нетърпеливо се въртеше на стола, очаквайки края на последното съвещание за деня. Никога досега не се беше чувствала толкова изнервена. Макнаб, който се беше настанил срещу нея, от време на време тайно й намигаше или леко настъпваше крака й, сякаш за да й напомни какво ще се случи, ако някога успеят да се измъкнат от управлението.
Сякаш би могла да забрави!
През целия ден се питаше дали постъпва разумно. Няколко пъти едва не позвъни на Макнаб, за да отмени срещата. Тревожните мисли не й позволяваха да се съсредоточи върху работата си.
— Ако имаме късмет — говореше Ив, докато крачеше напред-назад, — довечера Ламонт ще се опита да се свърже с „шефа“ си. Възложила съм на двама души да го следят. Мисля, че Моника Роуън е пълна откачалка, но все пак помолих за разрешение видеотелефонът й да бъде подслушван. По принцип властите трудно се съгласяват на подобни мерки, но губернаторът е изнервен от случилото се и навярно ще окаже натиск върху съдията.
Замълча за миг и пъхна ръце в джобовете си. Споменаването на Рурк във връзка със служебни въпроси винаги я изнервяше.
— Освен това се надявам Рурк да се добере до някакви доказателства за дейността на Ламонт, без заподозреният да се досети, че го следят.
— Ако има подобни доказателства, той непременно ще ги открие — кимна Фийни.
— След малко ще му се обадя, за да проверя дали има някакъв резултат. Макнаб…
— Какво? — Младежът, който тъкмо намигаше на Пийбоди, подскочи като ужилен и се закашля. — Извинете… Слушам ви, лейтенант.
— Да не би да си получил тик?
— Тик ли? — Той се огледа, сякаш търсеше нещо. Стараеше се погледът му да не попада върху Пийбоди, която се престори, че киха, за да прикрие усмивката си. — Не, лейтенант.
— В такъв случай може би ще благоволиш да докладваш какво си свършил.
— Да докладвам ли? — повтори младежът, а мислено възкликна: „Как да се съсредоточа когато само Пийбоди ми е в главата?“ — Ето какво съм свършил: след като съобщих на Рурк, че го молите за скенер с по-голям обхват, заедно с Дрискол от сапьорския отдел отидохме в лабораторията на „Троуджън секюрити“. Рурк и началникът на лабораторията демонтираха скенер, който се подготвя за масово производство. Истинско чудо на техниката, лейтенант. — Във въодушевлението си той скочи на крака и разпалено продължи: — Обхватът му е цели петстотин метра, прониква дори през стоманена преграда с дебелина осемнайсет сантиметра. Като го видя, Дрискол едва не се подмокри…