— След като работя в полицията, смяташ ли, че ще живея в неохранявана сграда? — промърмори младежът, докато разкопчаваше палтото й.
— Тогава престани! Почакай… това е незаконно…
Той чувстваше как сърцето й лудо бие под дланта му.
— Не ме интересува! — Обърна се, натисна някакъв бутон и кабината спря между етажите.
— Какво правиш?
— Ще преживеем нещо, за което цял живот съм мечтал. — Извади от джоба си чантичка с инструменти и се залови с устройството, което задействаше камерата.
— Тук ли? Тук ли? — При мисълта за това кръвта нахлу в главата й. — Знаеш ли колко наредби нарушаваш?
— Като свършим, може да ме арестуваш. — Той забеляза, че ръцете му треперят. Никога досега не му се беше случвало. Изръмжа доволно, когато охранителната камера престана да работи. Изключи и алармената система, пусна отвертките на пода и се обърна към Пийбоди.
— Макнаб, това е пълна лудост!
— Знам. — Той свали палтото си и небрежно го хвърли встрани.
— Но ми харесва.
Младежът отново я сграбчи и се усмихна.
— Така и предполагах.
Когато Зийк се добра да къщата на Брансън, заваля сняг, който бързо покри заледените тротоари и уличните платна. Вятърът носеше снежинките, които проблесваха под светлината на уличните лампи и като ледени иглички обсипваха лицето на младежа.
Той си мислеше колко горещо е сега в Аризона, как земята е напечена от палещото слънце. Навярно Клариса ще се почувства прекрасно там.
Позвъни и самата Клариса му отвори. Беше много бледа, личеше, че е плакала. Когато стисна дланта му, той забеляза, че ръката й трепери.
— Толкова се забави… изплаших се, че няма да дойдеш.
— Извинявай — прошепна Зийк. Искаше му се да притисне лице към разпуснатата й коса. — Лошото време затруднява движението на транспортните средства. Питам се как издържате.
— Повече не искам да живея тук! — Клариса затвори вратата и се облегна на нея. — Страхувам се… Омръзна ми този постоянен страх.
— Вече не бива да се боиш. — Той нежно обгърна лицето й с дланите си и си каза, че никога не е обичал толкова силно. — Повече никой няма да ти причини зло. Ще се грижа за теб.
— Знам. — Тя затвори очи. — В мига, в който те видях, разбрах, че животът ми ще се промени. — Сграбчи го за китките и възкликна: — Божичко, направо си замръзнал! Ела да се стоплиш до камината!
— Искам час по-скоро да те изведа от тук.
— Да… и аз съм готова да те последвам. — Ала тя влезе във всекидневната, приближи се до камината и като потрепери, каза: — Прибрах някои от личните си вещи в една чанта и я оставих в спалнята. Дори не си спомням какво съм взела. — Въздъхна, а когато Зийк сложи ръце на рамената й, се притисна към него. — Оставих бележка на Доналд. — Щом утре се прибере, ще я прочете… но не знам как ще реагира. Страхувам се от гнева му, Зийк, и съжалявам задето те замесих в тази история и те използвах като буфер между мен и съпруга ми.
— Нямам нищо против да ме използваш. — Той я обърна с лице към себе си и я погледна в очите. — Искам да ти помогна.
Клариса се намръщи.
— Навярно го правиш от съжаление.
— Правя го, защото те обичам.
В очите й отново проблеснаха сълзи — напомняха капчици роса върху диви теменужки.
— Обичам те, Зийк! Невероятно е, че още съм способна да изпитвам силни чувства, но повярвай, че това е самата истина. Имам усещането, че цял живот съм чакала теб. — Прегърна го през кръста и му поднесе устните си. После прошепна: — Може би точно това ми е помогнало да изтърпя всички унижения.
Зийк нежно я целуна, сякаш за да я успокои и да й обещае, че винаги ще бъде до нея. Клариса отпусна глава на гърдите му, а той я притисна още по-силно до себе си.
Останаха така няколко секунди, сетне Зийк още веднъж я целуна и промълви:
— Ще взема чантата ти и ще напуснем този дом.
Тя усмихнато го погледна.
— Да, ще се махна оттук! Завинаги! Побързай, Зийк.
— Вземи си палтото. Навън е много студено — поръча й младежът и тръгна нагоре по стълбата. Сърцето му биеше до пръсване. Не можеше да повярва, че тя ще тръгне с него, че го обича. Това беше истинско чудо. Чантата беше оставена на леглото, а бележката за Брансън беше подпряна на възглавницата. Зийк си помисли, че само смел човек би постъпил като Клариса. Рано или късно тя щеше да разбере, че притежава неподозирана смелост.
Почти беше достигнал до горния етаж, когато чу писъка на Клариса.
Пийбоди, която беше полугола, се облягаше на стената, опитвайки да си поеме въздух. Макнаб притискаше лицето си до гърлото й и се задъхваше като парен локомотив.