Само преди минути взаимно се бяха разсъблекли, действайки с трескава бързина. В страстта си бяха дори груби, но не усещаха болката. И бързо бяха достигнали до кулминацията.
Когато съзнанието й започна да се прояснява, й хрумна, че никога не е имала по-невероятно преживяване.
— Господи! — прошепна Макнаб и накара сърцето й отново лудо да затупти.
Струваше му се, че не би могъл да помръдне, дори ако животът му е поставен на карта. Никога не беше предполагал, че под идеално изгладената униформа на Пийбоди се крие толкова разкошно тяло, мечтата на всеки мъж. Копнееше да я положи в леглото и да я люби до забрава.
Тя здраво го беше прегърнала, не й се искаше да го пусне. Спомняше си съвсем смътно какво бяха направили и как бяха успели да го направят. През изминалите десет минути съзнанието й беше обгърнато от мъглата на сексуалната наслада. Струваше й се, че беше прекрачила границата на лудостта.
— Хайде да се махаме от тук.
— Добре — промърмори младежът, но още миг устните му останаха притиснати до гърлото й — жест, който дълбоко я трогна. После той отстъпи назад, премигна и я огледа от главата до петите. — Божичко, колко си красива!
Пийбоди знаеше колко абсурдно е възхищението му. Сутиенът й висеше само на едната презрамка; още беше с една обувка, но униформеният й панталон беше смъкнат до глезените. Пликчетата й липсваха — навярно бяха разкъсани.
И макар ежедневно да правеше по двайсет и четири коремни преси, не изглеждаше като филмова актриса.
Все пак като всяка Евина дъщеря изпита удоволствие от комплимента на Макнаб, подсилван от пламенния му поглед. Почувства се задължена да му отговори със същото и промълви:
— И ти не изглеждаш зле.
Беше толкова слаб, че ребрата му се брояха, коремът му беше плосък като дъска. При други условия това щеше да я подразни. Ала когато погледна дългата му разрешена коса и кожата му, настръхнала от студа, тя неочаквано за самата себе си се усмихна.
Макнаб също се ухили и обяви:
— Още не съм приключил.
— Добре. Аз също.
Зийк изтича надолу по стълбата. Втурна се във всекидневната и видя Клариса просната на пода. Притискаше длан до страната си, а под разперените й пръсти се виждаше яркочервен отпечатък.
Доналд Брансън стоеше до нея и се олюляваше, а очите му бяха помътнели от ярост.
— Къде си тръгнала? — Той сграбчи палтото от пода и заплашително замахна към нея. — Наредих да не излизаш, а ти си намислила да се измъкнеш, докато ме няма, мръсницо!
— Да не си посмял отново да я удариш. — Зийк говореше спокойно, въпреки че трепереше от гняв.
— Ах, колко мило! — Брансън се обърна, отново залитна и младежът долови миризмата на уиски. — Уличницата и дърводелецът. — Блъсна Зийк и добави: — Разкарай се от дома ми.
— Точно това ще направя, но Клариса ще дойде с мен.
— Зийк, недей! Слушай, Доналд, момчето не знае какво говори! — Тя застана на колене, сякаш се молеше. — Само отивах да се поразходя.
— Лъжеш, гадино! Искал си да опиташ онова, което е мое, а? — Брансън отново блъсна младежа. — Казвала ли ти е с още колко мъже се е чукала?
— Не е вярно! — изхлипа Клариса. — Никога не съм… — Тя се приведе, за да избегне удара на съпруга си.
— Затваряй си плювалника! Не говоря на теб. Искал си да поработиш допълнително по време на отсъствието ми, така ли? — Брансън подигравателно се усмихна на Зийк. — Жалко, че отложих пътуването. А може би вече си успял да я треснеш, а? Не, не си. — Той се засмя и за пореден път грубо побутна Зийк. — Иначе щеше да знаеш, че мръсницата не я бива в леглото. Жалко, че е толкова красива, като любовница е пълен боклук. Но ми принадлежи…
— Вече не е ваша — прекъсна го младежът.
— Зийк, престани! Искам да си отидеш — едва успя да каже Клариса. Трепереше, зъбите й тракаха. — Не мисли за мен… ще се оправя. Побързай, върви си.
— Ще тръгнем заедно — спокойно заяви Зийк и се наведе да вземе палтото й. Не видя как Брансън замахна, не очакваше удара с юмрук, който попадна в челюстта му. Болката беше толкова силна, че за миг пред очите му причерня, а ушите му забучаха. Сякаш отдалеч дочу вика на Клариса:
— Не го удряй, моля те, не го удряй. Кълна се, че няма да замина… — Тя отново изпищя, тъй като Брансън я сграбчи за косата.
Всичко се случи за секунди. Зийк имаше усещането, че е обгърнат от червеникава мъгла. Хвърли се към разярения съпруг, удари го, а с другата си ръка сграбчи Клариса. Брансън политна назад, подхлъзна се, падна по гръб и удари главата си в ръба на мраморната камина. От дълбоката рана бликна кръв.
Младежът стоеше като хипнотизиран, без да изпуска Кларнса, и ужасен се взираше в локвата от червеникава течност.