— Клариса, какво направи Зийк, след като съпругът ти падна и си разби главата?
— Той… не съм сигурна.
— Помисли. Опитай да си спомниш.
— Ами… — Сълзите й закапаха по масата. — Накара ме да седна и се наведе над Доналд. Каза ми да повикам линейка. Настояваше да побързам, но сякаш бях парализирана. Знаех, че Доналд е мъртъв… виждах локвата кръв, изцъклените му очи. Зийк повтаряше, че трябва да съобщим на полицията. Бях изплашена до смърт, молех го да избягаме, но той категорично отказа. Твърдеше, че непременно трябва да повикаме полиция.
Тя замълча и опита да се овладее. Трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха. Сетне погледна Ив в очите и прошепна:
— Доналд често ме предупреждаваше, че ако реша да се оплача на някого, задето ме бие и тормози, щял да се обърне към неговите приятели в полицията. Те щели да ме изнасилят и да ме тикнат в затвора.
— Намираш се в полицейското управление. Някой да те е изнасилил или да те е заключил в килия? — с леден тон попита Ив.
Клариса сведе поглед.
— Не, обаче…
— Какво се случи, след като Зийк заяви, че ще се обади в полицията?
— Измислих предлог да го изпратя в кухнята. Въобразявах си, че ще успея да залича следите от случилото се. Програмирах дроида да сложи… трупа в багажника на колата, после да го хвърли в реката. После се опитах да избърша кръвта… имаше локва кръв.
— Действала си изключително съобразително и бързо.
— Налагаше се. Трябваше да свърша всичко преди Зийк да се върне, знаех, че ще се опита да ме спре. Така и стана. — Тя наведе глава. — Ето, че сме тук. Зийк се обади на полицията, а сега ще отиде в затвора. Ще пострада заради мен.
„Няма“ — помисли си Ив, после попита:
— Откога си омъжена за Доналд Брансън?
— Почти от десет години.
— Нима непрекъснато те е малтретирал? — Спомни си как Клариса се беше вкаменила, когато съпругът й я беше прегърнал, докато адвокатът четеше завещанието. — Биел ли те е?
— Не… не отначало. — Тя прокара ръка по страната си. — Отначало не ме биеше, после започна да се дразни, защото не правех нищо както трябва. Толкова съм глупава… Когато за пръв път ме удари, Доналд заяви, че иска да ми вкара малко разум в главата. Да ми покаже кой командва в този дом.
„Никога не забравяй кой командва тук, момиченце! Никога не го забравяй!“
Ив почувства как заедно с познатите думи се връща страхът, който я беше сковавал в детството й. Стисна зъби и се насили да продължи разпита.
— Питам се какво те е спирало да го напуснеш.
— Нямаше къде да отида. — В погледа на Клариса се четеше отчаяние. — Където и да се скриех, той щеше да ме намери.
— Би могла да намериш убежище при роднини или приятели — каза Ив и си помисли, че самата тя не беше имала роднини и приятели.
Клариса поклати глава.
— Нямам приятели, а родителите ми са мъртви. Хората, които познавам и които Доналд одобряваше, го мислят за велик човек. Биеше ме когато поискаше, изнасилваше ме когато му хрумнеше. Нямате представа какво чудовище беше. Не знаете какво е да се живее с такъв човек. Никога не знаех в какво настроение ще бъде, когато се прибере, нито какво ще ми причини.
Ив стана, приближи се до двупосочното огледало и се втренчи в отражението си. Клариса не подозираше, че жената, която я разпитваше, беше преживяла същия кошмар. Ив се страхуваше, че съчувствието, което изпитваше към нея, може да попречи на обективната й преценка.
— Какво усещаш сега, когато знаеш, че съпругът ти няма да се върне и да те измъчва?
— Облекчение. Облекчение, защото съм сигурна, че никога повече няма да ми причини зло — откровено отговори Клариса, а Ив се обърна и я изгледа. — Ала до края на живота ще ме терзае мисълта, че заради мен един прекрасен човек извърши убийство. Тази вечер завинаги загубих възможността да бъда щастлива заедно със Зийк. — Облегна глава на масата и сърцераздирателно зарида.
Ив изключи записващото устройство, излезе в коридора и нареди на униформения полицай да заведе Клариса в болницата и да я остави там до сутринта.
Откри Макнаб при автомата. Младежът намръщено оглеждаше изложените сандвичи, които изглеждаха доста неапетитни.