Нейните деца, внуци, племенници, племеннички, приятели и колеги получаваха картички от нея за всички големи и малки празници. Старк получаваше честитка, дори за Деня на шефа, празник, за който бе в блажено неведение, докато не нае Мод. Непреставащият поток от картички бе истинско мъчение за него, защото той имаше глождещото чувство, че би трябвало да й отговори по същия начин. Но игнорираше този неприятен импулс и понасяше ексцентричностите на секретарката си, защото Мод бе невероятно добре организирана.
За нещастие, хобито й с поздравителните картички бе повлияло на отношението й към действителността.
— Добро утро, господин Старк — каза Мод. — Не мислех, че ще сте тук днес. С голямо съжаление научих за злощастния малък инцидент в събота.
„Само Мод би го нарекла «злощастен малък инцидент»“ — помисли си Старк.
— Забрави го, Мод.
— Помнете, сър, че когато вървим по житейския друм, винаги може да ни се случи да се спънем в някой случаен камък. Но човек трябва да намери сили, да стане отново, да се отърси от праха и да продължи напред.
— Събота не беше най-добрият ми ден, Мод. Но спокойно мога да кажа, че нито съм се спъвал, нито съм падал. И затова няма нужда да ставам и да изтърсвам праха от себе си.
— Не говорех буквално, сър — упрекна го нежно Мод.
— Така ли? — запита Старк с престорена изненада.
— Разбира се, че не. Говорех метафорично.
— Никога не съм бил добър с метафорите.
— Напред, сър — заяви бодро Мод. — Това е първият ден от останалата част от живота ви.
— Ще го запомня.
— Обърнете гръб на мрачното минало и погледнете дъгата, която ви обещава слънчево бъдеще.
— Благодаря за съвета.
Старк бързо мина покрай бюрото й. Почти бе успял да избяга.
— Утрото винаги идва с нова надежда, сър.
— Да — той с облекчение отвори вратата. — Изпратете ми Маккалъм, ако обичате.
— Да, сър. И ако ми позволите да кажа, всяко препятствие, което преодоляваме, ни помага да разцъфтим и съзреем.
— Ако продължавате да говорите така, Мод, сигурно ще ви уволня на часа.
Старк влезе в кабинета си и затвори вратата. Здраво.
Хвърли чантата си върху бюрото, метна сакото на закачалката в ъгъла и отиде до прозореца. Остана там известно време, зареял поглед навън от височината на петнадесетия етаж.
От мястото си можеше да вижда стоманената синева на залива Елиът и заснежените върхове на планината Олимпик в далечината. По небето не се забелязваше нито едно облаче, нещо рядко в тихоокеанския северозапад, което сигурно скоро щеше да се промени.
По студените, тъмни води на „Паджет саунд“ в двете посоки се носеха фериботи, натоварени с туристи и хора, пътуващи към работните си места. Те напомняха на Старк за усърдни паяци, виещи невидима паяжина, фериботите избягваха гигантските товарни кораби и си проправяха път през рояците платноходки и яхти, появили се незабавно с хубавото време.
Старк за миг си помисли какво ли щеше да е, да седи сега на някой плаж в Бора Бора. Идеята да заминат за Южния Пасифик за медения месец, беше на Памела. Старк не бе възразил. Памела бе уредила всичко — хотела, самолетните билети, маршрутите. Той се запита, дали тя се е погрижила да отмени резервациите, или щеше да му се наложи да плаща и сметки за неосъществения меден месец.
Вратата се отвори и Дейн Маккалъм влезе в кабинета му.
Висок, строен, с аристократична външност, на тридесет и пет години, Дейн бе пълната противоположност на Старк. Имаше вкус към скъпите дрехи и носеше елегантно скроените си костюми с изтънчения шик на високоплатен модел. Русата му коса бе оформена в известен салон, а не подстригана в обикновена бръснарница. Носеше италиански обувки от истинска кожа, а не износени маратонки, и никога не бяха го виждали в джинси на работа.
Бе твърде различен от Старк и в други отношения. Справяше се с лекота със светските ангажименти, които отвращаваха Старк, и се интересуваше истински от изкуствата, изисканите вина и дори от опера. Умееше не по-малко добре да управлява хората и парите — качества, които го правеха неоценим сътрудник.
Двамата се бяха срещнали преди няколко години в института „Розета“. Старк работеше в техническия сектор, а Дейн беше в управлението и финансите.
Когато Старк реши да започне сам, бе направил на Дейн предложение, което можеше да бъде сравнено само със залагане на масата за хазарт. Тогава още не разполагаше с никакви пари, защото първият му продукт, една програма за компютърно кодиране, бе все още в главата му. Но бе обещал на Дейн поста вицепрезидент и дялове в „Старк Секюрити Системс“. За негова изненада, Дейн без колебание се бе съгласил.