— Кажи ми честно, Рафаел. Не мислиш ли, че серия ледени скулптури, изобразяващи голи двойки в различни сексуални пози, биха били малко скандални за една толкова официална сватба?
— Моите фигури бяха съвършеното въплъщение на екстаза от сватбената нощ.
— Какво знаеш ти за екстаза на сватбената нощ? Никога не си се женил. Във всеки случай, приемът Старк-Бедфорд трябваше да бъде на изключителна висота. И твоите скулптури само щяха да шокират гостите.
Рафаел я погледна с упрек.
— Истинският художник не може да си позволи да обслужва посредствените вкусове на тълпата. Нито пък да оставя покровителите си да диктуват творческите му виждания.
— Аз не съм ти покровител. Аз съм ти работодател.
— Вече не.
— Наистина ли си мислиш, че във „фаунтийнз“ ще ти позволят да правиш, каквото си искаш?
— Така ми обещаха.
Дездемона изгуби търпение.
— Добре, заминавай на новата си работа. Ще видиш колко време ще се наслаждаваш на артистичната си свобода. Кога си тръгваш?
— Днес.
Тя се вбеси.
— Не можеш да си тръгнеш днес. В четвъртък е обядът на Козини, а в петък — сватбата Ламбет-Хортън. И за двата случая ми трябват ледени скулптури.
— Съжалявам, Дездемона — изправи се Рафаел. — Ще трябва да намериш някой друг за глупавите си лебеди и делфини. Нямам желание да правя повече компромиси с творческото си аз. Искам да се отправя по своя истински път.
— Рафаел, чакай. — Дездемона скочи от стола и заобиколи бюрото. — Нека да поговорим.
— Няма за какво повече да говорим. Длъжен съм да отхвърля оковите на комерсиалното изкуство.
Рафаел със замах отвори вратата.
— Ще съжаляваш, да те вземат дяволите! Много се лъжеш, ако си въобразяваш, че новият ти работодател ще позволи да правиш еротични ледени фигури за ийстсайдските неделни матинета.
Телефонът на бюрото иззвъня. Тя грабна слушалката.
— „Райт Тъч“.
— Дездемона Уейнрайт, ако обичате.
„Бизнесът преди всичко“. Дездемона си наложи да говори любезно и спокойно.
— Дездемона Уейнрайт е на телефона. Слушам ви.
— Името ми е Мод Пичкот. Обаждам се от името на господин Старк от „Старк Секюрити Системс“.
Дездемона стисна здраво слушалката. Кой знае защо, за миг остана без дъх.
— С какво мога да ви помогна?
— Господин Старк иска да знае дали бихте проявила интерес към един договор с неговата фирма. Би желал да ви наеме като консултант по обществените ангажименти.
— Като консултант по обществените ангажименти? — Дездемона махна на Рафаел да излезе от кабинета й.
После бавно се отпусна на стола си.
— Това означава да поемете отговорността за организирането на всички представителни изяви на „Старк Секюрити Системс“ през следващите три месеца. И при необходимост да изпълнявате ролята на домакиня. Представлява ли подобен договор интерес за вас, госпожице Уейнрайт?
— Шегувате ли се? — Дездемона сграбчи една писалка. — Искам да кажа, да. Да, определено представлява интерес.
— В такъв случай, господин Старк би желал да ви види в офиса си този следобед.
Неясно предчувствие и някакво странно удовлетворение пронизаха Старк, докато гледаше как Дездемона подписва договора по осигуряването на приемите. „Идеална работа. Трябваше да се сетя за това още в деня, когато се озовах сам пред олтара.“ Чудеше се, защо му бе трябвало толкова време, за да разбере, че Дездемона е решението на всичките му проблеми.
В този миг тя остави писалката и вдигна очи. Усмихна му се. Старк спря да диша. Усети как нещо се сви дълбоко в него.
„Идеално.“
Пое си дълбоко дъх и се овладя. „Това беше бизнес“ — напомни си мрачно.
— И нямате никакви възражения, да изпълнявате ролята на моя домакиня?
— Не, никакви. Повечето хора с вашето положение имат до себе си някой, който им помага да организират подобни неща. Съпруга, съпруг или ммм нещо… — Дездемона замълча и се изчерви.
Неотдавнашният му брачен провал увисна във въздуха помежду им. Старк видя съчувствието в очите й и това го раздразни. Не искаше съчувствие. Искаше… нещо друго… Искаше нея.
Тази мисъл го порази като гръм.
— Нещо — повтори внимателно той.
— Да — продължи Дездемона припряно. — Няма нищо необичайно в това, човек с вашите ангажименти да наеме професионална домакиня.
— Добре. Отлично.
Старк я гледаше, неспособен да измисли какво друго да каже. Отчаяно искаше да забави излизането й от офиса си, но не виждаше начин да го направи.
— Е, уредихме това.
— Да. — Тя скочи, сякаш по стола й току-що бяха пуснали електрически ток. — С удоволствие ще работя за вас. Надявам се, че „Райт Тъч“ напълно ще отговори на нуждите ви.