Припомняйки си неловката сцена в офиса си, Дездемона си даде сметка, че трябваше да се довери на интуицията си и да откаже ангажимента по приема. Старк не беше андроид и със сигурност притежаваше чувства. Тя ги усещаше да се надигат някъде дълбоко в него, както човек предугажда наближаващата буря, далеч, преди да се е разразила.
Въпреки съмненията си бе продължила подготовката на сватбеното тържество. Като делова жена трябваше да пренебрегне интуицията в името на практическата изгода, която би имала от обслужването на подобно голямо светско събитие. Широките връзки на семейството на булката и проспериращият финансов имидж на младоженеца превръщаха сватбата Старк-Бедфорд в събитието на сезона. Като доставчик на галаприема, фирмата на Дездемона щеше да придобие голяма известност и със сигурност да получи много нови поръчки.
В края на краищата бизнесът си беше бизнес.
„Но, — напомни си Дездемона — беше истинска лудост да се пренебрегва интуицията на Уейнрайт. Тя никога не греши.“
Старк свали кръглите си очила със златна рамка и разсеяно ги изтри в ръкава на копринената си риза.
— Опитвам се да подходя към проблема по логичен и аналитичен начин, госпожице Уейнрайт. И ви бих бил много благодарен, ако ми помогнете.
Дездемона потисна един стон.
— Може би брачният договор се е сторил на госпожица Бедфорд малко… е, да речем, неромантичен.
Меко казано. Нямаше нужда човек да е ясновидец, за да разбере, че красивата руса Памела, съкровището на видните си родители, е израсла в един привилегирован свят. Свят, в който бе получавала всичко, което бе пожелала. Сигурно бе била съкрушена да научи, че мъжът, за когото възнамеряваше да се омъжи, не бе готов да й предложи безусловната си любов и доверие.
С приближаването на сватбения ден Памела ставаше все по-напрегната. Дездемона забелязваше нарастващото неспокойство у клиентката си всеки път, когато се срещнеха във връзка с приема, но оптимистично предпочете да не му обръща внимание. Бъдещото щастие на младоженците не беше нейна грижа.
Беше си казала, че за нея е единствено важно да организира един блестящ прием, и това щеше да е краят на тревогите й около сватбата Старк-Бедфорд.
За нещастие, бе сгрешила. Памела се бе паникьосала в последната минута и бе поставила не само Старк, но и „Райт Тъч“ в крайно неприятно положение.
— Неромантично?
Старк си сложи очилата и рязко се извърна към Дездемона. Пронизващите му зелени очи проблеснаха заплашително:
— Що за отговор е това, по дяволите?!
— Ами, не знам — призна боязливо тя.
— Вероятно защото това е безполезен, безсмислен и нелогичен отговор.
Старк раздвижи рамене, свали черния смокинг и с отвращение го захвърли настрана.
Движението му накара Дездемона да се вкопчи здраво в страничните облегалки на стола си. Фактът, че Старк все още успяваше да владее емоциите си, благодарение на железен самоконтрол, правеше нещата само още по-опасни.
Бързо разбра, че той не изразява чувствата си по начина, по който правеха това мъжете от нейното семейство. Мъжете от фамилията Уейнрайт бяха буйни, експанзивни и невъздържани. Както и жените, впрочем. Но Уейнрайт все пак бяха хора от театъра. И обожаваха емоциите.
Старк беше нещо различно. Долавяше в душата му мрачни дълбини. Не беше лесно да се прочете в нея.
Поради някаква необяснима причина Дездемона го намираше очарователен. Усещаше, че той е нейна пълна противоположност в много отношения, но откриваше в него нещо странно завладяващо. Малко тъжно се запита какво ли би станало, ако се бяха срещнали на друго място и в друго време.
Забелязала го бе като личност само преди един час, когато на всички най-сетне стана ясно, че той е изоставен пред олтара. До този момент бе прекалено заета с трескавата дейност зад кулисите, за да обръща внимание на младоженеца. Дори не го беше виждала, преди кумът му, Дейн Маккалъм, да направи онова ужасяващо изявление, което отпрати гостите по домовете им.
„Поне едно нещо може да се каже със сигурност за Старк — реши Дездемона. — Той изглежда добре в смокинг.“
Имаше тяло на средновековен рицар. Не прекалено висок, някъде около метър и осемдесет, може би, много стегнат и много силен. Целият беше мускули, без нито следа от отпуснатост.
Движеше се с маниер на отлично обучен актьор, с грация и инстинктивен усет за представителност. Когато Старк влезеше в някое помещение, нямаше начин човек да не го забележи. Дездемона долавяше, че всичко това при него е съвсем несъзнателно и в никакъв случай не е старателно изработена тактика, за да привлича вниманието. Той сякаш изобщо не си даваше сметка за силния магнетизъм, който излъчваше. А бе просто онова, което бе — природна сила, сама по себе си.