Но чувстваше също така, че нищо не би могло да разубеди Дездемона, да подпише заема. Спомняше си яростта в очите й, когато му каза, че е истинска Уейнрайт. Това му напомняше старата поговорка „да бъдеш роялист повече от краля“. Каквото и да й се бе случило на петгодишна възраст, то я бе направило повече Уейнрайт от всеки истински Уейнрайт от плът и кръв.
Той се запита, какво ли бе да имаш подобна връзка с членовете на едно семейство, да знаеш, че каквото и да става, никога няма да си напълно сам на света.
На Старк му бяха необходими няколко мига, за да осъзнае значението на проблясващите синьо-червени светлини на двете патрулни коли, спрели пред дома му от стомана, бетон и стъкло.
После разбра, че полицията сигурно е пристигнала в отговор на сигнала на неговата алармена система.
— По дяволите!
Той спря в алеята и изключи мотора. Изчака офицера, който тръгна към него. Това бе твърде лош край на една вечер, която от всяка гледна точка бе минала съвсем прилично. Отвори вратата и слезе.
Офицерът спря и извади един бележник.
— Това вашата къща ли е?
— Да. Аз съм Сам Старк.
— Боя се, че току-що е имало опит за проникване с взлом.
— Но крадецът не е успял да влезе, нали? — запита Старк с хладна самоувереност.
Алармената система, която бе инсталирал, бе уникална. Проектирал я беше сам.
— Не. Били са някакви деца. Не професионали. Опитали се да счупят един прозорец от задната страна. Но дори не са успели да го отворят. Още се мъчеха с него, когато пристигнахме.
— Ясно.
Неговата охранителна система, истински шедьовър на инженерното изкуство, си беше свършила работата. Старк изпита моментно задоволство при тази мисъл. Добре измислените неща винаги си плащаха.
— Деца ли казахте?
— Да — офицерът поклати глава. — Като че ли престъпниците с всеки изминал ден стават все по-млади. Тези момчета са само на десет и дванадесет години. Вероятно са търсели нещо, което да продадат набързо и да спечелят. Видео, стереоуредби, такива неща. Цяло щастие, че не са успели да строшат прозореца.
— Поне двадесет минути щяха да им трябват, за да влязат през прозореца, дори и ако имаха чук — каза разсеяно Старк. — А дотогава вие вече щяхте да се появите на сцената. Стъклата ми имат специално покритие. Действа като паяжина. Ако някой счупи стъклото, покритието задържа парчетата на място.
Офицерът се усмихна.
— И моите стъкла у дома са същите.
— Живеем в несигурни времена.
Старк погледна към едната от патрулните коли и видя двете малки фигурки, сгушени на задната седалка.
— И какво следва оттук нататък?
— Голяма бумащина, за съжаление. Вторият полицай се приближи.
— Току-що имах интересен разговор с хлапетата. Те твърдят, че са роднина на собственика на къщата. Казват, че когато разбрали, че не си е вкъщи, решили да влязат и да го почакат. Кълнат се, че не са искали да крадат нищо.
— По дяволите! — Старк усети, че му премалява. — Как казахте, че са имената им?
— Не съм ви казвал — полицаят погледна в бележника си. — Дванадесетгодишният е Кайл Старк. Десетгодишният е Джейсън Старк. Твърдят, че са от Портланд. Познавате ли ги?
Някакво странно примирение изведнъж обзе Старк.
— Никога не съм ги виждал, но знам кои са. Те са мои полубратя.
Полицаят вдигна вежди.
— Наистина съвсем близки роднини, а?
— Така е — каза учтиво Старк.
Около час по-късно Старк влезе в кабинета си, докато Кайл и Джейсън ръфаха сандвичите си с риба тон, които им беше приготвил. Не му дойде на ум какво друго да направи, освен да ги нахрани, докато се опитваше да си изясни ситуацията.
На телефонния му секретар имаше три съобщения, всичките от Алисън Старк, третата жена на баща му, която скоро също щеше да стане бивша, според Кайл и Джейсън. Старк никога не я бе виждал.
Записаният глас на Алисън бе натежал от гняв и напрежение:
„Сам, аз съм Алисън Старк. Никога не сме се срещали, но аз съм последната «бивша» на баща ти. Виждал ли си синовете ми, Кайл и Джейсън? Оставили са ми бележка, че отиват при теб, в Сиатъл. Моля те, обади ми се.“
При следващото обаждане тонът беше с една степен по-настойчив:
„Сам, пак съм Алисън Старк. Обади ми се веднага, щом получиш това съобщение.“
При последното съобщение на Старк му бе ясно, че слуша жена, която се намира на прага на истерията.
„Сам, аз съм Алисън. Ще се обадя на баща ти. Вината е негова. Това копеле може поне веднъж в живота си да поеме някаква отговорност. Момчетата са в криза вече шест месеца и терапевтът им казва, че е заради развода. Кълна се, поех върху себе си всичко, което можах. Кайл и Джейсън направо ме подлудиха, а сега ми сервираха и този тъп номер. Това вече е прекалено, чуваш ли ме? Обади ми се, за Бога!“