Старк не можеше да спори с логиката на това изказване. Той лапна още една лъжица от юфката.
— Доктор Тайтъс казва, че разводът може да бъде положителна стъпка за цялото семейство — редеше Кайл, сякаш бе научил думите наизуст. — Казва, че създавал възможности за всички членове от семейството, да съзреят и да станат по-независими.
Джейсън се намръщи.
— Казва, че е по-добре за двама души, които непрекъснато се борят един с друг, да се разделят. Казва, че по този начин се намалявал стресът в един дом.
— На първо място, не разбирам защо мама и татко трябва да се борят през цялото време — промърмори Кайл. — Ако просто спрат да се борят, няма да имаме никакви проблеми повече.
Старк преглътна.
— Родителите на много деца са разведени.
— Това ни каза и татко — съгласи се Кайл. — Каза, че е съвсем нормално.
— Доктор Тайтъс твърди, че родителите на повечето от половината деца в нашия клас са разделени — продължи Джейсън, забил поглед в недоядената си юфка. — Аз вече го знаех. Но просто не мислех, че мама и татко също ще го направят.
— Е, да, но те го направиха — рече Кайл изненадващо грубо. — И доктор Тайтъс те посъветва да го приемеш. Казва, че си настроен негативно или нещо подобно.
— Извинете ме. — Джейсън изведнъж скочи от мястото си. — Трябва да ида до банята.
Старк видя влагата, бликнала в очите му, преди момчето да изхвърчи навън от кухнята.
Кайл изчака, докато вратата се затвори.
— Нашият психиатър казва, че Джейсън все още не е приел развода на мама и татко.
— За това трябва време — отвърна Старк.
— Да. Предполагам.
Старк остави празната си чиния на плота.
— Какво ви накара да решите, да ме потърсите?
— И аз не знам. Все си го мислех, откак татко дойде за последен път да си прибере нещата.
— Кога беше това?
— Преди няколко месеца — гласът на Кайл стана толкова тих, че думите му едва се долавяха. — Когато си тръгваше, той каза, че ще идва да ни вижда с Джейсън два или три пъти седмично. И отначало наистина идваше. Но после вероятно не е имал време.
Старк си спомни, че бе чувал същите неясни обещания, когато беше на десет години. Хъдзън го навестяваше редовно в продължение на няколко месеца и после започнаха извиненията. „Трябваше да пътувам извън града, Сам. Едни колеги ще идват следващата седмица. Трябва да подготвя нещата за един риболовен излет, синко. Ще ме разбереш, когато станеш по-голям.“
Джейсън се промъкна отново в кухнята. Страните му бяха зачервени. Не погледна към Старк, когато зае мястото си на масата.
Кайл направи видимо усилие да смени темата.
— Татко казва, че работиш за правителството. Каза, че си изобретил онова нещо, което пречи на терористите и разни други типове, да стигат до програмите на компютрите.
— Сега не работя за правителството — рече Старк. — Имам си собствен бизнес.
— О! — Кайл за момент изглеждаше разочарован. — Още ли се занимаваш със секретни кодове?
— Да. — Кайл засия.
— Джейсън и аз си имаме компютър у дома.
— Така ли? — запита учтиво Старк.
— Татко ни го купи преди една година — потвърди Джейсън. — Имаме и в училище, разбира се, но татко ни научи на някои страхотни неща. Които другите деца изобщо не знаят.
Новината не изненада Старк. Техническите способности се предаваха в семейството. Хъдзън беше електроинженер, който някога бе имал забележителни постижения в разработването на пилотиращите устройства. Сега бе вицепрезидент на една преуспяваща инженерна фирма.
— Няма да ни позволиш да останем, нали? — запита най-сетне Кайл.
— Съмнявам се, че майка ви ще иска да прекарате цялото лято тук, в Сиатъл — опита се да спечели време Старк.
— Напротив, ще иска — настоя нетърпеливо Джейсън. — Ще е доволна, да се отърве от нас през лятото. Тя казва, че само правим всичко много по-трудно за нея.
— Обзалагам се, че без проблеми можеш да убедиш мама за това — рече Кайл. — Доктор Тайтъс твърди, че тя е в ужасен стрес. И да ни няма вкъщи през лятото, сигурно ще е голямо облекчение за нея.
Телефонът на стената иззвъня. Старк хвърли поглед към индикатора, изписващ номера, откъдето се звънеше. Не позна кода. Предположи, че е Портланд.
Вдигна слушалката.
— Тук е Старк.
— Сам, ти ли си? Твоят старец се обажда. Не съм те чувал, откак се обади за рождения ми ден — дълбокият, звучен глас на Хъдзън отекна по линията. — Кога беше това, мамка му? Преди седем месеца! Времето просто лети на моята възраст. А ти как си, синко?
Похлупакът, затиснал въртопа, бушуващ някъде дълбоко в Старк, се отмести само за частица от секундата. Само толкова, колкото той да зърне пъклената стихия на хаоса, развихрила се в бездънния съд.