— Но ние нямаме нужда от някого, който да се грижи за нас през деня — възпротиви се Кайл. — Свикнали сме да бъдем сами, когато се върнем от училище. Вече не сме малки.
— Сега е лято. — Старк се облегна на стола зад бюрото си и изгледа твърдо момчетата. — И не сте на училище. Ще имате много свободно време, а не можете да се оправяте в Сиатъл. През деня няма да съм с вас. Трябва да ходя на работа.
— Можем да се оправим из града — рече бързо Джейсън. — Твърде големи сме, за да имаме бавачка.
Старк вдигна вежди. През двата часа, откак Алисън се бе съгласила да остави Кайл и Джейсън в Сиатъл, с тях бе станала огромна промяна. По някакъв тайнствен начин те се бяха преобразили от плахи, бездомни дечица в нагли малки тиранчета.
— Докато живеете с мен, — каза тихо Старк — ще спазвате моите правила. А моите правила гласят, че няма да прекарвате дните си сами.
— О, хайде, Сам, ние сме ти братя, а не обикновени сукалчета. — Кайл изведнъж засия. — Можем да идваме в офиса с теб.
— Не мога да работя и да ви забавлявам едновременно.
— Но точно там е работата. Няма нужда никой да ни забавлява — ухили се Джейсън. — Аз се поогледах. Ти имаш чудесни неща в тази къща. Всякакви компютри, стерео, телевизор, видео и даже компактдиск.
— Да-а, мястото е страхотно оборудвано — рече Кайл.
— Трябват ни само някои нови видеоигри и всичко ще е наред.
— А ако не искаш да ни купуваш видеоигри, — добави услужливо Джейсън — можем да намерим адресите на най-близките салони в телефонния указател.
— Остави това — рече Старк с желязна категоричност. — Няма да прекарате лятото, заврени в някой салон за видеоигри.
— Но видеоигрите развиват мисленето и логическите умения — увери го словоохотливо Кайл. — А също така подпомагат координацията на окото и ръката.
Старк го изгледа.
— Кой казва това?
— Доктор Тайтъс, нашият психиатър — уведоми го с удоволствие Кайл. — Той каза на мама, че видеоигрите не са вредни. Каза, че са по-добри за нас от телевизията, защото са интер… интер…
— Интерактивни? — предположи Старк.
— Да, точно така. Интерактивни. — Кайл изглеждаше доволен от схватливостта му. — А игрите, създаващи виртуална реалност, са най-доброто. Сякаш влизаш в съвсем нов свят.
„Един друг свят, където си сам“ — помисли си Старк.
— Знам — рече той тихо. — Но смятам, че ще е по-добре, да останете в този свят това лято.
Приглушено ръмжене на мощен мотор прекъсна дискусията им и някакъв автомобил спря на алеята.
— Какво е това? — запита Кайл, за миг отвлечен от спора за виртуалната реалност. — Звучи като чудовищен камион или нещо подобно.
На вратата се позвъни. Старк стана.
— Ще видя кой е.
Кайл и Джейсън го последваха по коридора. Всички заедно слязоха по стълбата от бетон и стомана, без парапет, която образуваше гръбнака на къщата.
Старк отвори вратата в дъното на двуетажното предверие.
На стълбите стоеше огромен мъж със сурово и мрачно лице. Той носеше черни огледални очила, пъстра кърпа, завързана на главата му и избеляла дънкова риза. Широка гривна от неръждаема стомана украсяваше едната от дебелите му китки. Мощните му гърди бяха опасани от кожен патрондаш. В него нямаше патрони, но това ни най-малко не намаляваше внушителното впечатление. Ботушите му бяха от светлосива змийска кожа. На алеята бе спрян лъскав черен джип, чиито хромирани части блестяха на слънцето.
— Сигурно сте сгрешил адреса — каза Старк.
— Вие ли сте Старк?
— Да.
— Изпраща ме Дездемона. — Гласът му звучеше като мотора на джипа. — Аз съм Макбет.
— Наистина ли? — Старк бавно се усмихна и хвърли поглед към братята си. — Джейсън, Кайл, запознайте се с вашата бавачка.
Кайл мъчително преглътна. Очите му зад очилата бяха станали съвсем кръгли.
— По дяволите…
Джейсън просто бе зяпнал, като ударен от гръм. Макбет погледна към тях. Изумените лица на момчетата се отразиха върху огледалните му очила.
— Разбрах, че ще се позабавляваме това лято — каза той. — Качвайте се в джипа.
Дездемона седеше на прага на хладилното помещение и оглеждаше най-новите ледени скулптури на Върнън Тейт. Тя никога не влизаше навътре във фризера повече, отколкото бе необходимо, и никога не оставаше в студените му, стоманени очертания по-дълго, отколкото се налагаше, за да прибере или извади някой контейнер с продукти, фризерът беше с размерите на голяма кабина на асансьор.
Последният шедьовър на Върнън беше една ледена купа, разположена между крилете на замръзнал лебед. Скулптурата бе изящна и грациозна. Ледът проблясваше като рядък кристал.