— Чудесен е, Върнън — възхити се Дездемона. — Ще насипем желатина в купата и ще сложим всичко това в центъра на секцията с десертите.
Върнън изглеждаше малко притеснен, както винаги, когато тя хвалеше работата му.
— Радвам се, че ви харесва. Все още работя върху делфините, които поръчахте за следващия голям прием на господин Старк.
— Няма защо да бързаш. И все пак нямам търпение да ги видя. Сигурен ли си, че не искаш да ги приберем в „Райт Тъч“?
Върнън се изчерви.
— Предпочитам да ги държа в хладилния склад на моя приятел, докато не станат готови.
— Разбирам. Не исках да те притеснявам. Художниците приличат на артистите в някои отношения. Не обичат хората да наблюдават хода на работата им.
— Мисля, че е точно така — усмихна се Върнън. — Знаете ли какво, госпожице Уейнрайт? Никога не съм мислил за себе си, като за художник, преди да дойда да работя при вас. Това ме кара да се чувствам някак по-значим или нещо от този род.
— Но ти наистина си нещо особено. Не знам какво щях да правя без теб. — Дездемона погледна часовника си. — Трябва да видя, дали Жулиета и леля Бес приключиха със соленките. Вече е време да започваме да товарим.
— Аз ще се занимая с чашите. — Върнън я последва навън от фризера, като затвори вратата.
— Благодаря, Върнън.
— Дездемона прекоси покрития с бели плочки под, от двете стени, на който се издигаха дълги плотове от неръждаема стомана. Долната част на плотовете бе заета от редици метални шкафове.
Както винаги, тя огледа своето малко царство с гордото око на собственик. Всичко бе чисто и спретнато, като корабен камбуз. „Райт Тъч“ беше нейната сцена и тук тя изпълняваше главната роля. Беше приятно чувство.
Бес, със сива коса, скрита под бяло боне, вдигна глава от работата си.
— Почти свършихме, скъпа. Жулиета тъкмо извади последната тава от печката.
— Браво. В график сме. — Дездемона огледа помещението, където Хенри и Върнън товареха кутии с чаши на една ръчна количка. — Да не забравите малките чинийки за десерта — викна тя.
— Няма — отвърна Хенри. — Имам ги в списъка.
— Отивам да си облека смокинга — рече Дездемона. — Ей сега се връщам.
Тя бързо влезе в офиса, затвори вратата и спусна щорите на прозореца, гледащ към работното помещение. После посегна към смокинга в черно и бяло, който носеше винаги, когато беше на работа.
Майка й бе моделирала и изработила смокинга заедно с униформите в черно и бяло, които носеше персоналът на фирмата. Елегантният вид бе една от запазените марки на „Райт Тъч“.
Вратата на офиса се отвори неочаквано, тъкмо когато Дездемона започна да разкопчава блузата си.
Тя рязко се обърна и се усмихна, когато видя заварения си брат.
— Тони. Какво правиш тук?
— Трябва да поговоря с теб, детенце.
Тони хвърли поглед през рамо и после влезе в офиса, затваряйки след себе си.
— Сега не мога да говоря, Тони. Имам обяд в един часа. Товарим фургона. Когато се върна, можем да пием кафе и ти ще ми разкажеш за Холивуд.
— Можеш ли пак да ме впишеш във ведомостта? — Сърцето на Дездемона се сви.
— О, Тони! Какво се случи в Холивуд?
Тони се облегна на вратата, като я гледаше с тревожни очи.
— Онова, което винаги се случва. Нещата се провалиха. Хората с парите не си изпълниха задълженията. Студиото загуби интерес. Мошениците, които се занимаваха с проекта, просто се скатаха. Всичко свърши, Дездемона.
— Точно от това се боях. Толкова съжалявам, Тони. Устните му се свиха в горчива усмивка.
— Изглежда, това ще е историята на моя живот.
— Ти си чудесен актьор. Но просто не си имал съответния шанс.
— Знам, знам. Големият шанс — той уморено прокара ръка по красивото си лице. — Понякога си мисля, че никога няма да го имам, детенце.
— Ще го имаш, Тони.
— Хубаво е, че вярваш в мен.
— Цялото семейство вярва в теб, знаеш го много добре.
— Както винаги казва чичо Август, единственото нещо, на което един Уейнрайт може да разчита, са другите Уейнрайт. — Тони направи елегантно, небрежно движение с раменете си. — Виж, работата не ми трябва за вечни времена. Завърших една пиеса, докато чаках нещата да тръгнат в Лос Анжелис.
— Пиеса?
— Нарича се „Изчезващ“. Мисля да говоря с Иън Айвърс, да я постави в „Рампата“.
— „Рампата“ има проблеми, Тони — изрече със съмнение Дездемона.
— Окей, тогава ще трябва да намерим някой ангел, който да подкрепи продукцията. — Тони закрачи из малкото помещение. — Можем да го направим. Иън се нуждае от една голяма пиеса, за да спаси театъра си, и аз я имам за него. Проблемът е, че ми трябва дневна работа, докато успея да поставя „Изчезващ“. Какво ще кажеш?