Дездемона замислено се вгледа в Дейн. Тя го беше срещнала на отменения сватбен прием и бе разменила няколко думи с него на коктейла, подготвен от „Райт Тъч“ за Старк, но не го познаваше добре. Единственото, което знаеше за него бе, че е един от малкото хора, които Старк счита за приятели.
Той бе по-висок от Старк, на ръст горе-долу, колкото Тони. Беше и същия тип като Тони и другите мъже Уейнрайт — строен, елегантен, с дълги пръсти и патрициански черти. Според всички традиционни представи, бе по-красив от Старк, но кой знае защо, Дездемона бе безразлична към този факт. За своя изненада, тя откри, че е развила странен и напълно непонятен вкус към мъже с вид на яки средновековни воини.
— Да се сблъскат един с друг тази вечер, сигурно е еднакво неловко и за двама им — каза тя.
Дейн се усмихна за миг.
— За Памела е сигурно, но се съмнявам това да е голям проблем за Старк или във всеки случай не по-голям проблем от всяка друга светска ситуация.
— Убедена съм, че му е много трудно. — Дездемона се опита да надникне през тълпата и да види какво става до бюфета. — Само се надявам той да не предизвика сцена.
Дейн се разсмя.
— Не се безпокойте, той няма да направи сцена тази вечер. Не е от хората, които избухват на публично място. Между другото, не съм виждал Старк да избухва дори, когато сме насаме. Той никога не се вълнува особено от нищо. Не е в неговия стил.
Дездемона се намръщи.
— Но тя го изостави пред олтара.
— Можете да ми вярвате, че от този момент нататък той я е отписал като грешка. За него тя не е била нищо друго, освен някакъв сигнал за грешна команда на компютъра му. Един дребен пропуск.
— Говорите така, сякаш Старк е компютър или нещо такова.
— Много хора смятат, че той наистина е — каза просто Дейн.
— Това е пълна лудост. Старк има чувства като всеки друг. Но ги прикрива добре, това е всичко.
— Познавам го по-дълго от вас, Дездемона. Неговото отчуждение е напълно реално. И ще ви издам една малка тайна. Понякога почти му завиждам.
— Това е абсурдно. Моля да ме извините. — Дездемона се завъртя на пети и тръгна към отворената врата.
Истинско облекчение бе да избяга от шумната, препълнена бална зала. Забърза по застлания с килими коридор към стаите за почивка. Чудеше се колко време трябва да даде на Старк и Памела, преди да се върне и отново да предяви претенции към „клиента“ си.
После се запита какво ли щеше да прави, ако се окаже, че Старк не гори от нетърпение тя да поднови претенциите си към него.
Ами ако Памела Бедфорд бе размислила и бе решила да поднови връзката им?
Дездемона отвори вратата на стаята за почивка и влезе вътре. Един бърз поглед наоколо й изясни, че поне за известно време ще остане сама. Тя въздъхна облекчено и се отпусна на една от тапицираните с кадифе табуретки пред огледалото.
В продължение на един дълъг миг се вгледа в отражението си. В големите й, блестящи очи припламна интуицията на Уейнрайт.
— По дяволите, та аз се влюбих в него!
Думите й бяха само тих шепот в празното помещение.
Липсваше дори възторжената публика, като се имаше предвид значимостта на момента.
Дездемона скочи на крака и удари с длани плота пред себе си. Приведе се съвсем близко до огледалото.
— Влюбих се в него.
Този път думите прозвучаха силно, блъснаха се в стените и отекнаха към редицата празни столчета.
„Толкова по-добре. Нещо като Ричард III, готов на всичко, за да предизвика съдбата си“.
— Това е невъзможно — каза Дездемона на жената в огледалото. — Окей, привлечена съм от него. Но не е възможно да съм влюбена. Той е моята пълна противоположност. Маккалъм навярно е прав. Старк може и да не е способен да обича нищо друго, освен своите логически пируети. Семейството ми също е право. Старк дори не е от хората на театъра, за Бога. Уейнрайт винаги се женят за хора от театъра.
Вратата зад нея се отвори. Памела влезе вътре. Дездемона срещна погледа й в огледалото.
— Да не би да преча? — запита притеснено Памела.
— Не. Просто говорех на себе си. — Дездемона бавно се смъкна обратно на табуретката.
— Помислих си, че мога да ви намеря тук. — Памела се приближи, без да откъсва очи от образа й в огледалото. — Старк ви търси.
Дездемона дълбоко си пое дъх.
— Вие двамата приключихте ли разговора си?
— Не знам, дали може да се нарече разговор — усмихна се криво Памела. — Беше доста едностранчиво. Нещо като да водиш диалог с компютър.
— Не го казвайте — прошепна Дездемона.
— Защо не? Истина е. Аз се извиних, Старк каза „Забрави го“. Аз казах, че имам чувството, че никога не сме общували, Старк каза „Забрави го“. Казах, че бих искала нещата да са се развили по друг начин, Старк каза „Забрави го“. Опитах се да му кажа… е, картинката вече ви е ясна.