— Моля ви недейте.
— Нека просто да кажем, че беше малко примитивен за моя вкус. — Памела деликатно сви рамене. — Във всеки случай, най-сетне разбрах, че нищо няма да излезе от сватбата.
— Обичахте ли го изобщо? — запита Дездемона, преди да успее да се овладее. — Поне малко?
Памела се намръщи.
— Безброй пъти съм си задавала същия въпрос. И още не съм сигурна в отговора. Вие как бихте определила любовта?
— Не мисля, че бих могла. Това е едно от онези неща, които разпознаваш, само когато ти се случат. Най-добре ще е да тръгвам. — Дездемона отвори вратата.
— Знаете ли. — Памела съзерцаваше красивото си лице в огледалото. — Извинението ми тази вечер като че ли наистина го отегчи.
Дездемона й хвърли нетърпелив поглед.
— Съмнявам се. По-скоро не е знаел какво да каже. Памела се замисли върху това с тъжно изражение.
— Предполагам, че трябваше да го очаквам. И в най-добрите времена Старк нямаше кой знае какво да каже, освен ако разговорът случайно не беше за компютри.
— Е, нали това е неговата област. — Памела сякаш не я чуваше.
— Онова, което най-много ме тревожеше бе, че той никога нямаше какво да каже, след като сме се любили. Не ви ли разстройва, че той просто става от леглото, казва лека нощ и си тръгва?
— Забравете го — рече Дездемона и избяга от стаята за почивка.
Краткото пътуване от хотела до апартамента на Дездемона премина в почти пълно мълчание. Старк явно не се чувстваше длъжен да води разговор, а Дездемона не можеше да измисли нищо подходящо, което да каже.
Колкото и раздразнена да бе от неприятните му забележки за Тони, тя не можеше да не изпитва дълбоко съчувствие към Старк. Той сигурно страдаше след срещата си с Памела. Никой не би могъл да преживее подобна сцена, без да го заболи много.
Валеше лек, мъглив летен дъжд, който мокреше улиците и приглушаваше светлината на лампите. Старк караше през града с мълчалива съсредоточеност, която говореше красноречиво за неговия самоконтрол.
— Добре ли си? — запита Дездемона, когато той спря колата в гаража.
— Добре съм. — Старк се намръщи. — Защо?
— Просто така…
— Зле ли ти изглеждам?
— Не, разбира се, че не. Изглеждаш чудесно.
„Дори повече от чудесно“ — помисли си тя. Наистина изглеждаше страхотно в смокинг.
— Тогава защо питаш? — Старк изключи двигателя.
— Просто за да кажа нещо. Как се стори Макбет на братята ти?
Старк сви рамене.
— Изглеждат очаровани от него. Струва им се като току-що излязъл от някоя видеоигра. Истински жив видео герой.
— Макбет въздейства така на децата от всички възрасти. Когато е в града, организира пиеси за деца, които живеят в приюти и други подобни заведения. Много го обичат.
— Ангажирал е Кайл и Джейсън като сценични работници на някаква трупа, наречена „Скитащите артисти“.
— Това са актьорите и персоналът, които поставят детските пиеси — обясни Дездемона. — Идеята беше на Макбет. Той я основа преди няколко години. Всички са доброволци, от осветителя до дизайнера на костюмите.
— Разбирам.
— Ние, Уейнрайт, също помагаме на „Скитащите артисти“. Дори и „Райт Тъч“. Аз осигурявам почерпката за детските празненства преди представлението.
Старк кимна, но не каза нищо. Слезе и заобиколи, за да отвори вратата за Дездемона.
— Поканиха ме на някакво сутрешно представление в събота. Казва се „Чудовища под леглото“, доколкото си спомням.
— Аз ще съм там преди представлението. Ще направя пици за децата от публиката. — Дездемона слезе от колата. — Леля Бес също играе в пиесата. Тя е едно от чудовищата. А чичо Август се занимава с осветлението.
— Да се надяваме, че ще разбера тази пиеса по-добре от „Муха на стената“. — Старк я хвана за ръка и я поведе към асансьора.
Когато вратите се отвориха, Дездемона влезе вътре и се загледа право в индикатора на етажите.
— Имаш ли време да пием по едно кафе?
— Да. — Старк погледна часовника си. — Макбет е с момчетата. Казах му, че ще се прибера към един. Той сложи ръце на раменете й.
Малко от клаустрофобичното напрежение на Дездемона намаля.
Вратите се отвориха. Тя бързо излезе навън и тръгна по коридора към апартамента си.
Старк взе ключа й и го завъртя в ключалката, сякаш бе правил това от години.
— Исках да те питам нещо.
— Да?
Дездемона влезе, запали лампите и се наведе да събуе обувките си на високи токчета.
— Помниш ли, когато те целунах за първи път? Беше след коктейла за семинара на клиентите ми.
Дездемона, с обувка в ръка, му хвърли бърз поглед.
— Разбира се, че помня. И какво?
Старк затвори вратата и се извърна към нея. Очите му бяха някак унесени и напрегнати. Много съсредоточени.