— Ей сега се връщам.
— Няма защо да бързаш.
Дездемона изучаваше сенките по високия таван на мансардата си и се чудеше на интересното усещане между бедрата си. Не болка. Не дори следа от болка. По-скоро приятното чувство, което бе свикнала да изпитва след няколко ободряващи упражнения. Тялото й току-що бе направило нещо, за което бе създадено, и се чувстваше много добре. Чувстваше се както трябва. Доволно от себе си.
Тя протегна ръка и взе кимоното си, окачено на тухлената стена зад леглото.
Старк излезе от банята, големите му ръце закопчаваха ризата. Оправил бе с пръсти тъмната си коса. Прекоси стаята, за да вземе очилата си в златна рамка. Върху лицето му бе изписан обичайният израз на напрегната съсредоточеност.
— Предполагам, нямаш време за кафе — каза Дездемона, докато връзваше пеньоара си.
— Не. Съжалявам — той грабна сакото от стола и отново хвърли бърз поглед към часовника си. — Трябва да се прибирам. Ще ти се обадя утре заран.
— Обещания, обещания…
— Какво каза?
— Нищо. Просто си мърморех. Пристъп на посткоитална дезориентация, предполагам. А може би съм чела прекалено много предупреждения в женските списания.
Старк се намръщи.
— Добре ли си?
Тя му се усмихна сладко.
— Превъзходно.
— Играеш неестествено.
— Никой никога не е казвал, че съм най-добрата актриса в семейството. — Дездемона усети, че коленете й треперят.
Старк метна сакото си на рамо и се приближи до нея.
— Бих искал да не ми се налага, да си тръгвам по този начин.
— Аз също.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Абсолютно, напълно добре.
— Окей — той обгърна с длан брадичката й и леко докосна устните й. — Както казах, ще ти се обадя утре заран.
— Добре.
Старк се поколеба, сякаш съзнаваше, че би трябвало да направи или каже нещо, но явно не знаеше какво.
— Лека нощ.
Дездемона си спомни неотдавнашния разговор с Памела Бедфорд в стаята за почивка.
„Мисля, че онова, което най-много ме тревожеше, бе, че той никога нямаше какво да каже, след като се бяхме любили. Не ви ли смущава, че просто става от леглото, казва лека нощ и си тръгва?“
— Лека нощ, Старк.
Той кимна рязко и се отправи към вратата. Дездемона тръгна след него.
Старк излезе в коридора. Бързо понечи да затвори вратата зад себе си, но после изведнъж хвърли поглед към нея през тесния отвор.
— Да не забравиш да заключиш след мен?
— Няма.
Старк се колебаеше.
— Казвал ли съм ти, че ми напомняш за фрактален дизайн?
— Не, не си. Благодаря. — Дездемона замълча. — Какво значи фрактален?
— Ще ти го обясня някой друг път. Трябва да бягам. Старк внимателно затвори вратата под носа й. Дездемона притисна ухо до дървената плоскост и се заслуша в стъпките му, които се отдалечаваха по коридора.
Изчака, докато той стигне до асансьора, и тогава рязко отвори вратата отново. Наведе се навън в коридора. Старк беше в края му и нетърпеливо гледаше часовника си.
— Точно така, изхвърчаваш навън в нощта, без изобщо да си направиш труда, да попиташ, дали за мен също е било добре — викна силно Дездемона. — Изобщо не те интересува!
Старк сепнато се извърна.
— Какво, по дяволите?
— Кого го интересува, че аз току-що имах моя пръв оргазъм? Какво значение има изобщо това за теб? Ти сигурно си дал тонове от оргазми на милиони жени. За теб е дребна работа, нали Старк?
Вратата от другата страна на коридора се отвори. Мириам Акърби, със сива коса, навита на розови ролки, изгледа сърдито Дездемона.
— Какво става тук?
— Нищо. — Дездемона се усмихна широко на съседката си. — Просто обсъждах едно значимо, променящо живота събитие, което току-що се случи в моя апартамент. Причината за него бе онзи мъж, който стои в края на коридора.
— Наистина ли? — Госпожа Акърби се наведе навън, за да види Старк.
— За мен това бе значима повратна точка, госпожо Акърби — призна Дездемона с ясен, звънък глас, за който знаеше, че ще стигне до края на коридора.
Уейнрайт знаеха как да представят нещата.
— Но мисля, че персоната, отговорна за това, и пет пари не дава. Той току-що каза лека нощ и си тръгна.
Госпожа Акърби въздъхна.
— Те всички са еднакви, нали?
— Не, точно този е доста различен. Лека нощ, госпожо Акърби.
— Лека нощ, скъпа. Дездемона рязко захлопна вратата.
Стъпките на Старк отекнаха по коридора. Няколко секунди по-късно той потропа на вратата.
— Дездемона, отвори!
— Не бих посмяла да те забавя и за минута. Бягай вкъщи, Старк.
— По дяволите, отвори вратата. Искам да говоря с теб.
— Твърде късно е. Изтърва тази възможност. Дездемона спусна резето. Сигурна бе, че Старк чу този звук. — Лека нощ, скъпи принце. И карай внимателно.