— Каквото и да се случи, на теб няма да ти се наложи да се грижиш за храната и подслона на Джейсън и Кайл, както и за образованието им — каза тихо Старк.
— Имам една новина за теб, Сам. Хъдзън убеди съдията, че е достатъчно да плаща минимална издръжка на децата, защото аз съм имала кариера. Но мога да те уверя, че с работата си на дизайнер по интериора съвсем не изкарвам толкова, че да поддържам стандарта, на който момчетата и аз бяхме свикнали преди развода. И дребната помощ от Хъдзън, в случай че той изобщо си направи труда да я внася, изобщо няма да промени картината.
— Ще се погрижа ти, Джейсън и Кайл да не сте лишени от нищо.
В другия край на линията настана сепнато мълчание.
— И защо би направил това? — запита Алисън поразена.
— Защото… — Старк замълча, несигурен какво иска да каже. — Остави. Просто не се тревожи за парите. Всичко ще е наред. А сега наистина трябва да свършвам, Алисън.
— Добре — изрече бавно Алисън. — Сам, аз…
— Довиждане, Алисън.
— Довиждане.
Веднага след като линията се освободи, Старк набра номера на Селинджър в Института „Розета“. Свързаха го веднага.
— Старк, благодаря, че ми се обади.
Бодрият глас на Селинджър събуди спомени. Старк изпита моментен пристъп на носталгия по дните в института. Отишъл бе в този институт веднага, след като бе завършил университета. Вярно, че пребиваването му в него бе доста епизодично, но все пак той бе част от живота му.
Старк винаги бе уважавал Селинджър, като човек с много таланти. Старецът беше страхотен ум, не само в областта на политиката, но и на точните науки. Тази комбинация го превръщаше в идеалния директор на института. Задържал се бе на този пост петнадесет години.
— Приятно ми е да ви чуя, сър — каза Старк.
— За съжаление, обаждам ти се по работа, а не само защото имам желание да те чуя — произнесе извинително Селинджър. — Исках да ти съобщя, че Килбърн отново е изплувал. Някъде в Европа, ако не се лъжем. Ти ме беше помолил да те държа в течение.
Старк се облегна на стола си, спомняйки си за Ленърд Килбърн. Той беше шеф на отдел в Института „Розета“. Работата му бе повече в управленческия сектор, отколкото в техническия. Изчезнал бе от института преди две години и половина. Селинджър бе уведомил Старк, че една изключително ценна програма за кодиране е изчезнала заедно с него. Програмата бе създадена от Старк в дните, когато работеше в института.
Както повечето програми, върху които Старк бе работил в Института „Розета“, софтуерът за кодиране бе засекретен от правителството на Съединените щати.
Килбърн бе продал суперпрограмата на Старк на някакво чуждо правителство. Той твърде вероятно бе спечелил цяло състояние от сделката, защото в сумрачния свят на контрабандата на засекретени технологии наистина се печелеха състояния. Тази област не бе чак толкова доходна, колкото международната търговия с оръжия, но бързо я догонваше. Всъщност, двата бизнеса често се застъпваха. Повечето от високотехнологичните въоръжения бяха свързани по един или друг начин с компютърното програмиране и военното разузнаване в голяма степен зависеше от него.
За щастие, Старк бе вградил един скрит, саморазрушителен елемент в кодиращия софтуер, който Килбърн бе откраднал. И той се бе задействал в същия момент, в който чуждестранният купувач се бе опитал да инсталира програмата. Не бе станал никакъв провал, но всички знаеха, че нещата бяха почти на ръба.
Килбърн обаче беше изчезнал.
— Интересно — каза Старк. — Как го открихте?
— По всяка вероятност, той се е опитал да посредничи при продажбата на някакъв засекретен софтуер, който бил откраднат от една оръжейна лаборатория във Вирджиния. Подочухме за тази работа. Опитахме да го проследим по компютърната връзка, която използва. Но за нещастие, го изплашихме, преди да успеем да установим местонахождението му. Нямам представа, какво замисля оттук нататък, но реших да ти кажа, че не е изчезнал за добро.
— Не съм и предполагал друго. — Селинджър гърлено се разсмя.
— Съмнявам се, че ще посмее да припари до „Старк Секюрити Системс“. Достатъчно умен е, за да знае, че ти прие кражбата на онази кодираща програма преди две години твърде лично.
— Та той открадна мой софтуер.
— Да, знам. Но за наш и на нашите приятели във Вашингтон късмет, ти го бе защитил добре. Е, просто исках да знаеш как се развиват нещата.
— Благодаря ти.
— Знам, че още оттогава ти се ще да пипнеш Килбърн — каза Селинджър. — На мен също. Ако попаднеш на някаква следа, обади ми се.
— Ще се обадя.
— На добър час. О, между другото, съжалявам, че не успях да дойда на сватбата ти.