— По дяволите, ако точно това те безпокои, готов съм веднага да ти се извиня.
— Няма да е добре така. Ти няма да си убеден.
— Дездемона?
— Да?
— Какво би те накарало да признаеш, че завареният ти брат се опита да ме претръска снощи?
— Убедително доказателство, а ти не можеш да го представиш, Старк, защото то не съществува. Познавам Тони от петгодишна възраст и той не е крадец.
— Не можеш да превъзмогнеш факта, че той веднъж ти е спасил живота, нали? — запита тихо Старк. — Какво е направил той? Спасил те е от някой плувен басейн ли?
— Не.
— Каквото и да е, ти си сложила на Тони ореола на герой и не искаш да повярваш, че вече може и да не е такъв.
Дездемона хвърли поглед на часовника си.
— Слушай, трябва да бягам. Споразумяхме ли се?
— Дездемона, това е лудост.
— Това е бизнес. Какъв е отговорът ти?
— Ще си помисля и ще ти се обадя — промърмори Старк.
— Добре. Но не умувай прекалено дълго.
— Защо не?
— Защото следата ще изстине. Ако се мотаеш, ще трябва да намеря друг експерт по сигурността.
— Това заплаха ли е?
— Да. Можеш да ми се обадиш до десет часа за решението си. Ако протакаш и след десет…
— Аз не протакам — рече заплашително той. — Аз обмислям внимателно нещата, преди да започна да действам.
— Е, добре, ако трябва да мислиш и след десет, можеш да ме намериш следобед в „Екзотика Еротика“. Там подготвям тържественото откриване. Чао, Старк.
— По дяволите.
Дездемона затвори телефона. Седна на ръба на бюрото си и нервно залюля крака, премисляйки какво току-що беше направила. Тръпка на ужас я прониза цялата.
Тя си напомни, че е Уейнрайт. Уейнрайт бяха хора на театъра. Рискувачи по природа. Само един голям играч би заложил всичко в името на кариера под светлините на прожекторите.
Завесата току-що бе вдигната за една драма, основните образи, в която бяха тя и Старк. Тя излизаше на сцената, без сценарий и с непредсказуем главен герой. Нямаше никаква представа как би могла да свърши пиесата.
Толкова много неща можеха да тръгнат на зле. Старк можеше никога вече да не се обади. Или пък да приеме предложението й за разследване и да стигне до същия погрешен извод, до който бе стигнал миналата вечер. В края на краищата, той наистина бе упорит човек. С много праволинейно мислене. Човек, който вярваше само на онова, което може да види, да чуе и да пипне.
Вратата на офиса се отвори. Тони се вмъкна, облечен в яке от изкуствена кожа и черни джинси. Младият Марлон Брандо, нацупен и отмъстителен.
— Току-що говорих с леля Бес и Жулиета. — Тони се подпря с рамо на стената. — Казаха ми, че се опитваш да наемеш онова копеле, Старк, за да докаже, че е сгрешил.
— Да, така е.
— Това е глупаво. Защо, по дяволите, той би искал да докаже, че съм невинен? Той ме мрази и в червата.
Дездемона се замисли върху това.
— Не смятам, че е точно така. Но наистина не е от доверчивите.
— Тогава защо се занимаваш с него? Пресметни какво ще загубиш, детенце. Тоя смотаняк не е за теб. Той не може да докаже нищо срещу мен, така че няма да повдигне обвинение. Изобщо няма за какво да се тревожим. Зарежи го.
— Не мога — каза тихо Дездемона. — Влюбена съм в него.
— По дяволите! — Тони се отдръпна от стената. — Ще съжаляваш, че изобщо си се забъркала. Повярвай ми, тип като него ще се обърне срещу теб само за секунди.
— Няма да се обърне срещу мен.
— Шегуваш ли се? Ами ако той реши, че си пряко замесена в случилото се снощи, а не само моя невинна, лековерна жертва? Бъди сигурна, че ще те разкъса на парчета.
Дездемона спря да люлее краката си. Втренчи се в Тони, без да знае какво да каже. Имаше тревожното чувство, че той може да се окаже прав.
Дейн затвори менюто и го отмести настрана. Огледа препълнения ресторант в центъра с опитно око. Старк знаеше, че той преценява, дали наоколо има някакви клиенти — минали, сегашни или бъдещи. Дейн никога не изпускаше бизнеса от очи.
Когато приключи рутинния си оглед, той се взря в Старк с крива усмивка.
— Не ми е приятно точно аз да ти го казвам, но не ти ли е хрумвало, че госпожица Уейнрайт би могла да е затънала в това чак до сладките си малки ушички?
Пръстите на Старк се впиха в менюто. Поканил бе Дейн на обяд, за да обсъдят твърде необичайната ситуация, в която се беше оказал. Не беше кой знае колко гладен. Запита се, дали прекалено сладката юфка, която бе погълнал на закуска, не е разстроила цялостното му храносмилане.
— Искаш да кажеш, че тя използва „Райт Тъч“, като прикритие за крадливите си роднини? — запита с престорено спокойствие. — Че всъщност ръководи някаква шайка, която тършува по домовете?