— Магазинът е чудесен, Кирстен. Точно такъв, какъвто ти казваше. Много елегантен. Много изискан.
— Тони програмира компютъра ми. Монтира някаква страхотна система. Асортиментът излиза в лилаво. Данъкът върху оборота се пресмята в зелено. Имам дори електронна поща.
Дездемона се усмихна разсеяно:
— Е, сега, след като и аз се научих да използвам електронната поща, ще можем да си пращаме съобщения.
Тази мисъл я потисна още повече. Единствената причина, поради която си бе направила труда, да се научи как да изпраща и получава електронна поща, беше, че Старк бе програмирал личния й дигитален секретар за това.
— Знам, че „Екзотика Еротика“ ще успее. — Кирстен сияеше от вълнение. — И на теб трябва да благодаря, че ми даде този шанс. Само си помисли, фамилията Уейнрайт има още един сигурен бизнес. Как изобщо бих могла да ти се отблагодаря?
— Остави това. — Стиснала книгата в ръка, Дездемона бързо прегърна Кирстен. — Не съм направила кой знае какво. Помня колко много ми помагахте с Хенри в началото на „Райт Тъч“, когато изобщо нямах с какво да ви плащам. Нямаше да успея без вас. Ние сме семейство, Кирстен. И се поддържаме един друг.
— Да. — Кирстен се вцепени по средата на прегръдката, вниманието й бе приковано от нещо, което се намираше зад Дездемона. — Добре, добре, добре.
— Какво има?
Дездемона отстъпи назад. Изражението върху лицето на Кирстен я разтревожи. После се извърна и проследи погледа й.
Старк стоеше на прага на „Екзотика Еротика“. Облечен бе в обичайната си „униформа“: поизносеното сако от памучно кадифе, джинсите и маратонките. Познатият пластмасов калъф, пълен с писалки, моливи и други от този род се виждаше в джоба на бялата му риза. Зад стъклата на очилата блестящите му зелени очи бяха абсолютно неразгадаеми.
Стори й се прекрасен.
Той беше тук.
— Старк.
Той се извърна, дочул гласа й сред навалицата. Видя я и решително се насочи към нея.
Хенри изникна до лакътя на Дездемона.
— Не бих повярвал, ако не го бях видял със собствените си очи.
— Нали ти казах — рече безкрайно щастлива Дездемона. — Интуицията на Уейнрайт никога не греши.
За първи път от миналата вечер тя си позволи да си признае колко много се бе разтревожила. Лесно беше да се говори за интуицията на Уейнрайт. Истината бе, че изобщо не бе сигурна, че Старк ще приеме. Имаше чувството, че току-що е хвърлила зара в някаква отчаяна игра.
Старк спря точно пред нея.
— Ще се заема с работата.
— Няма да съжаляваш. — Дездемона импулсивно го прегърна.
За миг той изглеждаше сепнат. Но ръцете му се сключиха около нея с такава сила, че Дездемона бе сигурна, че съдържанието на пластмасовия калъф се е отпечатало върху кожата й.
XIII
Огромна вълна на облекчение заля Старк. Почти му се зави свят. Той притисна Дездемона още по-силно. Тя все още го желаеше. Можеше да го усети в начина, по който се бе вкопчила в него.
Усещаше също нещо твърдо, притиснато към гърба си. Разбра, че това е ръбът на някаква книга, но пренебрегна дребното неудобство.
— Боях се, че няма да дойдеш — призна тя, сгушила лице на гърдите му.
— Не обещавам нищо — предупреди я той с глас, станал суров от необходимостта, да я накара да разбере.
— Знам — тя вдигна глава. — Но фактът, че си тук означава, че си готов да търсиш истината. А това е всичко, за което те моля.
Старк бе вперил поглед в нея, толкова щастлив от начина, по който го бе посрещнала, че просто не знаеше какво да каже. Дездемона изглеждаше толкова хубава, толкова искрена. А едва не я бе изгубил. От тази мисъл го обзе хлад.
Тони се появи, дъвчейки някакъв сандвич. Той сърдито изгледа Старк над главата на Дездемона.
— И какво си мислиш, че ще открие той, детенце? Той пет пари не дава, че и някой друг би могъл да има мотив и възможност да свърши тази работа. Дори и да реши, че е така, винаги ще мисли, че аз съм го направил. Нищо не е в състояние да промени мнението му, защото просто не иска да го променя.
— Нищо подобно. — Дездемона оправи черния си копринен смокинг и се отдръпна от Старк. — След като веднъж започне да търси и други заподозрени, той ще намери истинския крадец. Знам, че ще успее.
— Глупости. Той ще се преструва, че уж разследва нещо, защото знае, че иначе няма да му позволиш да спи с теб.
— Стига, Тони! — изрече Дездемона много рязко.
По бузите й избиха червени петна, но очите й гледаха твърдо, а брадичката й бе вирната. Тони сви устни.
— И какво, ако след това фалшиво разследване той ти каже, че именно аз съм този, който се е опитал да измъкне скъпоценния му хард диск? Какво ще правиш тогава?