Кимоното бе единственото, което разделяше Дездемона от твърдия дървен под. Те не бяха стигнали дори до канапето, камо ли до леглото в другия край на мансардата.
Дрехите на Старк образуваха следа, която започваше от входа на апартамента и продължаваше до средата на стаята.
— Толкова е хубаво — прошепна той, докато потъваше във все още тръпнещото й тяло. — Така адски хубаво.
Прониза я бавно, изпълвайки я внимателно и докрай. Устните му се затвориха над нейните. Дездемона усети страстта му. Тя превръщаше мощните мускули на гърба и раменете му в стомана под дланите й.
Той беше толкова голям. Толкова тежък. Толкова силен.
Без всякакво предупреждение замайващите тръпки на кулминацията я заляха отново.
Дездемона възкликна изненадано, но викът й се изгуби в устата на Старк. Усети конвулсията, която го разтърси, чу стона, надигнал се някъде дълбоко в него.
Той за миг се вцепени, после бавно се срина върху нея.
Дездемона лежеше блажено под Старк и чакаше дишането му да се върне към нормалния си ритъм. Усмихваше се към тавана и си играеше с косата му.
И двамата бяха потни. Във въздуха се носеше уханието на споделената страст, създаващо усещане за невероятна интимност.
— Май трябва да взема още един душ, преди да ида в офиса си — прошепна Старк в извивката на рамото й.
— Аз също.
— Тъй като времето и за двама ни е много ценно, — рече натъртено Старк — какво ще кажеш да го вземем заедно?
— Смяташ, че мога да се движа?
— Достатъчно е единият от нас да може.
Старк се претърколи настрана, изправи се на коляно, вдигна я без всякакво усилие и се упъти към банята.
Дездемона опря глава на гладкото му рамо и разпери пръсти върху широкия му гръден кош.
— Колко време имаме още?
— Около четиридесет и пет минути. Бях забравил, че имам ранно заседание тази сутрин. Добре че погледнах моя ЛДС.
— Ще се изкъпем бързо и ще остане време и за закуска.
Петнадесет минути по-късно, освежена и с коса вдигната на темето, Дездемона наливаше кашата за палачинки в красивите, кръгли формички на печката си.
— Мога ли да помогна нещо? — Старк прокара ръка през мократа си коса и се отпусна на столчето от другата страна на плота.
— Не. Приготвила бях всичко, преди да дойдеш. Професионалист съм, ако си спомняш.
— Винаги съм уважавал професионализма — каза много сериозно Старк.
Дездемона го погледна с ъгълчето на окото си, докато вземаше шпатулата. Не бе сигурна, дали той се шегува или не.
— Братята ти харесаха ли пюрето от патладжани?
— Изядоха го. Сложих го върху пицата, както ти предложи, посипах го с малко сирене и опекох всичко така.
— Много творчески подход.
— Те изобщо не забелязаха разликата.
— Добре. — Дездемона сложи палачинките в една чиния. — Защо не ги доведеш тук на вечеря някой ден?
Той я погледна изненадано.
— Наистина ли?
— Защо не. Не обещавам да направя пица, но все ще е нещо, което да могат да ядат.
— Би било чудесно. Благодаря.
Старк погледна часовника си и взе вилицата.
— Имаш достатъчно време. Само на пет минути си от офиса си.
— Знам. — Той се зае с палачинките си. — Доста особен вкус имат, знаеш ли?
— Мога ли да те попитам нещо?
— Давай — отвърна Старк с пълна уста.
— Защо прие братята си за лятото? Старк спря да дъвче за няколко секунди.
— Проклет да съм, ако знам. — Той набоде още едно парче палачинка. — Страхотни са.
— Сигурно си мислил за това.
— За палачинки със сладко от боровинки ли? Не, не съм. И май че никога не съм ял.
— Говоря за решението ти да, поемеш отговорността за братята си през лятото. Това е сериозен ангажимент. А ти дори не ги познаваше.
— Ами, нали знаеш как е.
— Да, знам — съгласи се Дездемона. — Имам много роднини и съм наясно какво означава това. Но за теб идеята е била нова.
— Бъди така добра и не използвай думата идея. Тя ми напомня за Иън.
— Не искаш да ми кажеш защо си взел Джейсън и Кайл, така ли?
Старк остави вилицата си и я изгледа твърдо.
— Какво точно искаш да знаеш?
— Искам да знам, защо е трябвало да ги вземаш през лятото.
— Е, какво толкова? — той вдигна пренебрежително едното си голямо рамо. — Просто го направих, това е всичко. Те нямаха къде другаде да отидат. Баща им си е отишъл завинаги. Знам го, макар те все още да се надяват, че ще се върне. Майка им е достатъчно затънала в собствените си проблеми, за да се занимава с тях точно сега. Затова и останаха.
— Защото ти си им брат.
— Защото не исках да се чувстват… — Той замълча, явно не намираше точната дума.
— Да се чувстват как?
— Като че ли нямат право на никакви искания. Че няма на кого да се опрат. Че никъде не ги искат. — Старк се намръщи смутено. — По дяволите, не знам.