— Не си искал да се чувстват, както ти си се чувствал, когато родителите ти са се развели, нали?
— Може би. — Старк глътна и последната от палачинките си. — Не че мога да направя кой знае какво. Те ще трябва да се научат да се справят сами. Това е един суров свят.
— Знам. Но понякога някои хора имат възможност да го направят малко по-хубав за другите. Уейнрайт направиха за мен и за майка ми онова, което ти се опитваш да направиш за Джейсън и Кайл.
— И ти все още плащаш дълговете — каза Старк мрачно.
— Не мисля така.
— Знам. Забрави, че го казах. Има ли още палачинки?
— Да. — Дездемона отиде до печката. — Знаеш ли какво?
— Какво?
— Мисля, че Джейсън и Кайл имат голям късмет с брат като теб.
— Аха. — Старк явно искаше да смени темата. — Знаеш ли, че бих могъл да свикна с това.
— Момчетата да са при теб ли?
— Не. Да се отбивам тук на път за работа сутрин. — Старк се загледа замислено към големия гардероб в ъгъла. — Може и да донеса някои от нещата си тук. Ризи, чорапи, някоя самобръсначка. Какво ще кажеш? Ще бъде по-удобно.
Дездемона притихна. Загледа се втренчено в палачинките в тигана. Тънките им краища бяха придобили някакъв много особен цвят.
— Забрави го — рече бързо Старк, напълно небрежно, сякаш това бе най-маловажното нещо в живота му. — Не знам откъде ми хрумна. Апартаментът ти и без това не е много голям. Няма да има място за дрехите и на друг човек.
— Не е това…
Дездемона внимателно извади втората партида палачинки и ги сложи в чинията на Старк. Чудеше се как да му обясни, че в гардероба й никога не е имало мъжки дрехи.
— Просто не бях мислила по този въпрос.
— Не те обвинявам. Това е истинско нахлуване в личния ти живот. Извинявай, че изобщо го споменах.
— Добре.
Той вдигна поглед.
— Какво?
— Казах, добре. — Тя донесе чинията до плота и седна. — Можеш да си оставиш някои неща в гардероба ми.
Представата, дрехите й да съжителстват в гардероба с някои от строгите бели ризи на Старк все, още занимаваше Дездемона, когато тя се приближи към задната врата на „Райт Тъч“ половин час по-късно.
В графика й нямаше никакви изяви за днес, но все пак бе решила да дойде рано на работа. Излезе от апартамента си малко след Старк.
Мислите за Старк изцяло бяха ангажирали съзнанието й. Роднините й щяха да сметнат, че е полудяла, ако разберяха, че той оставя личните си вещи в апартамента й.
Без съмнение, майка й щеше да е сериозно разтревожена. Баща й щеше да е изпълнен с бащинско неодобрение. Бес и Жулиета щяха да изричат мрачни закани. Тони щеше да получи припадък.
„Но аз съм една влюбена Уейнрайт — напомни си Дездемона, ровейки за ключа си в портмонето. — А Уейнрайт са хора на риска.“
Не забеляза нищо нередно, докато се опитваше да пъхне ключа в ключалката.
Но вратата се оказа отключена.
Дездемона се сепна. Пое си дълбоко дъх, за да овладее неволната си реакция. Беше осем и половина сутринта, а не полунощ. Вратата сигурно беше отключена, защото някой друг бе дошъл по-рано на работа. Няколко други Уейнрайт също имаха ключове.
Дездемона се овладя, отвори вратата и влезе в голямата кухня. Щорите, които покриваха прозорците на офиса й, бяха затворени, точно както ги бе оставила миналия ден.
Лампите на тавана не светеха, но откъм хладилното помещение проникваше смътна светлина. Дездемона се намръщи, когато видя, че вратата на фризера е широко отворена. Някой наистина бе дошъл рано на работа. Който и да бе, сигурно бе объркал нещо графика за седмицата. Дездемона се запъти натам.
— Жулиета? Лельо Бес? Какво правите тук по това време?
Леко щракване откъм лявата й страна накара Дездемона да спре. Вратата на офиса й се бе отворила. Тя рязко се обърна.
Висока, тромава мъжка фигура се очерта на прага. Лицето бе ужасно разкривено, сякаш бе изгубило човешките си очертания. Над очите на мъжа бе смъкната мръсна шапка.
В ръката си държеше пистолет.
Дездемона се опита да извика, но от гърлото й не излезе нито звук. Ужасът я парализира. Видя, пистолетът да се вдига и да се насочва към нея, видя странно деформираното лице.
Нещо проблесна пред ужасените очи на Дездемона. Бе светлина от отворената външна врата, отразила се в една тежка стоманена тенджера за супа върху близката лавица.
Стоманеният блясък извади Дездемона от шока й. Тя сграбчи тенджерата с две ръце и я хвърли върху мъжа с пистолета.
Той отскочи инстинктивно и в същия момент дръпна спусъка. Куршумът не улучи. Той попадна в тенджерата и я отхвърли настрана.