Дездемона отправи безпомощен поглед към външната врата и изключи всякакво бягство в тази посока. Мъжът с пистолета стоеше между нея и изхода.
Тя се извърна и хукна към фризера. Стоманената врата бе дебела и добре изолирана. С малко късмет би могла да спре и куршум.
Полумракът в кухнята й осигуряваше известно прикритие. Втори изстрел изтрещя зад нея и куршумът се удари в тухлената стена.
Тя чу стъпки, но не се извърна назад. Стигна до фризера, втурна се в малката, ледена камера, завъртя се и дръпна тежката врата зад себе си. Стори й се, че бе необходима цяла вечност, докато я затвори.
По плочките отекнаха стъпки.
Вратата най-сетне се затвори с леко изщракване. Дездемона дръпна надолу ръчката на аварийния изход и се заключи във фризера. После коленичи с лице към вратата и се вкопчи в бравата с две ръце.
Можеше само да се надява, че тежестта й ще е достатъчна, за да попречи на нападателя да отвори вратата от другата страна.
Настана вледеняващо мълчание. Много вледеняващо мълчание.
Дездемона стисна очи и зачака да чуе изстрел в стоманената врата. Не знаеше нищо за оръжията. Нямаше никаква представа какъв е пистолетът на нападателя й, камо ли дали е в състояние да пробие вратата на фризера.
Но нищо не се случи. Никакъв куршум не проби стоманата. Никой не се опита със сила да отвори вратата.
Чу се приглушен стържещ звук, после удар на тежък метален предмет в пода от другата страна на вратата. Вибрациите отекнаха в студеното помещение. На Дездемона й бяха необходими още няколко секунди, за да разбере, че мъжът с пистолета е стоварил някакъв голям, тежък предмет точно пред вратата.
Отново се възцари мълчание.
Дездемона усети, че кухнята вече е празна.
След няколко мига, които й се сториха цяла вечност, тя отвори очи и бавно се изправи. Трепереше от главата до петите. Предпазливо застана на пръсти и надникна през миниатюрното прозорче в центъра на тежката врата.
От това положение можеше да види по-голямата част от кухнята на „Райт Тъч“. Мъжът с пистолета си беше отишъл.
Дездемона облегна глава на студената врата, като дишаше учестено. Когато най-сетне се успокои, опита да отвори вратата на фризера.
Тя не помръдна. Каквото и да беше довлякъл мъжът отпред, то бе блокирало изхода. Дездемона бе хваната вътре като в капан.
Затворена бе в пространство по-жалко от кабината на асансьор!
Затворена в пространство, което изглеждаше малко като багажник на кола.
Старият, задушаващ страх се надигна в нея. Той се превърна в истински ужас, когато тя внезапно усети, че не е сама във фризера. Изпълнена с ужасно предчувствие, бавно се извърна. Кръвта във вените й се вледени, когато видя безжизненото тяло на Върнън Тейт, свряно в ъгъла.
Върху предната част на ризата му имаше ужасно червено петно и един от красивите ледени лебеди бе паднал в краката му.
XIV
Тя бе затворена с един мъртвец в помещение по-малко от асансьор.
Клаустрофобичният страх почти парализира Дездемона. В продължение на един миг тя бе абсолютно сигурна, че ще полудее.
Това бе по-лошо от всеки асансьор. Бе също толкова лошо, като да е затворена в багажника на колата на Джордж Нортстрийт, когато бе на пет години.
Ужасът от детството я връхлетя и я превърна в треперещо създание, което не може да се държи на краката си. Мисълта, че се е случило нещо фатално, бе съкрушаваща.
Дездемона притисна гръб към леденостудената стоманена врата. Коленете й не издържаха. Без да може да откъсне очи от тялото на Върнън Тейт, тя бавно се свлече надолу.
Тони нямаше да я спаси този път. Щяха да минат часове, преди някой да дойде на работа. Дори и да оцелееше в студа, Дездемона не бе сигурна, че ще преодолее ужасната клаустрофобия и присъствието на тялото на Тейт. Тя се запита, дали е възможно човек да умре от пристъп на паника.
Пристъп на паника. Това беше всичко. Учестеното дишане, усещането за ужас, сърцебиенето. Пристъп на паника. Дездемона обгърна раменете си, както отчаяно се бе свила на пода.
Тя бе оцеляла, след като бе била затворена в багажника на една кола преди толкова много години, и щеше да оцелее и сега. Бедният Върнън не бе заплаха за нея. Единствената заплаха беше студът.
Студът, а не стените сякаш се затваряха около нея.
„Студът“. Дездемона се опита да се съсредоточи върху този елемент на ситуацията.
Тя носеше джинси, един жълт пуловер и червено яке. Якето бе без подплата, все пак бе в началото на лятото, а не посред зима. За известно време дрехите й щяха да свършат работа. Нямаше моментално да замръзне до смърт.
Ако се наложеше, можеше да вземе и дрехите на Върнън. На него вече не му трябваха.