При тази мисъл на Дездемона й стана толкова зле, че се изплаши да не изгуби съзнание.
Чувството за прилошаване изчезна, когато тя си обеща, че няма да докосва тялото на Върнън, освен в краен случай. Засега не се налагаше.
Време беше да мисли. Време да действа.
Най-важното бе, да не забравя, че вече не е на пет години. И че не е безпомощно дете, попаднало в ръцете на луд човек.
И че не бе по-близо до тялото на Върнън Тейт, отколкото бе преди пет минути. Стените не се затваряха над нея.
Тя се замисли върху възможността да чука по стоманените стени с някоя от металните тави на фризера. Може би щеше да вдигне достатъчно шум и да успее да привлече нечие внимание.
Проблемът бе, че едва ли някой от собствениците на съседните магазини бе дошъл на работа толкова рано.
Трябваше да измисли друг начин за комуникация.
Тя се смъкна още по-надолу и седна на пода. Обгърна коленете си и се опита да отмести очи от тялото на Върнън Тейт.
При движението червеното й яке се разтвори. Нещо, което се намираше в джоба му, се чукна в стоманената стена.
Дездемона със закъснение си спомни за своя красив ЛДС. Сложила го бе в джоба на якето си тази сутрин, както правеше винаги, преди да тръгне на работа.
Някои мъже подаряваха на жените цветя. Други парфюми. Но малцина бяха тези, които притежаваха инстинкта да дадат на една жена най-съвършения подарък.
Старк получи съобщението на Дездемона веднага щом включи компютъра си:
За: Старк@ССС.ком
От: Дездемона@райттъч.ком
Затворена съм във фризера. Мъртво тяло. Моля те побързай.
Той прочете съобщението два пъти. Мина му през ума, че Дездемона си прави някаква шега с него. Вдигна телефона и набра номера на апартамента й.
Нямаше отговор.
Набра номера на „Райт Тъч“. Отново никакъв отговор. Обзе го неприятно чувство. Дездемона не беше още дотолкова на „ти“ с компютрите, че да си играе с тях. Отне му няколко секунди, за да напише отговора:
До: Дездемона@райттъч.ком
От: Старк@ССС.ком
Идвам.
Скочи на крака и тръгна към вратата. Мод го погледна разтревожено, когато мина покрай бюрото й.
— Господин Старк, нещо не е ли наред?
— Възникна проблем. Кажи на Дейн, че ще трябва сам да се оправи с хората от „Конъли Манифекчъринг“. Ако не им хареса фактът, че няма да съм на срещата, насрочете я за друг път. Можете да се свържете с мен чрез моя ЛДС.
— Да, господин Старк. — Мод изпъна раменете си. — Доверете ми се, сър. Ще се справя с всичко тук. Гъвкавостта е най-важното нещо за една добра секретарка. Трябва да се научим да се адаптираме към постоянно променящите се ветрове. Клон, който не може да се огъва, бързо се чупи.
Старк нямаше време да измисли подходящ отговор.
Той взе асансьора до фоайето на входа и почти пробяга разстоянието покрай шестте сгради, които го отделяха от „Пайъниър скуеър“. Така беше по-бързо, отколкото да изкарва колата от гаража или да се опитва да хване такси.
След няколко минути стигна до „Райт Тъч“. Спусна се по алеята и намери задната врата отключена. Когато влезе вътре, веднага видя тежкия стоманен шкаф, който блокираше вратата на фризера.
Не му отне много време да го отмести.
Дръпна вратата на фризера.
— Старк! — Дездемона се хвърли в прегръдките му.
В едната си ръка стискаше своя ЛДС. Тя зарови лице в гърдите му и се вкопчи в него.
— Получих съобщението ти. Получих го. Вече имах чувството, че полудявам, и тогава получих съобщението ти. Знаех, че ще дойдеш!
— Какво е станало тук, по дяволите? — Старк яростно я прегърна.
После видя тялото на Върнън Тейт в ъгъла на фризера.
Часове по-късно, когато полицаите най-сетне си отидоха, кафене „Муза“ бе превзето от членовете на фамилията Уейнрайт. Те бяха навсякъде и всички изпълняваха ролите на Шока и Ужаса. Старк реши, че никога досега не е виждал шок и ужас, докато не стана свидетел на колективното изпълнение на тези роли от цяло едно театрално семейство.
Хенри и Кирстен се свлякоха елегантно на високите столчета до барплота с чаши еспресо в ръка. Бес и Август се бяха отпуснали безжизнено до една малка масичка. Разбъркваха капучиното си с бавни, отсъстващи движения. Жулиета, все още малко бледа, седеше на друга една маса и въртеше чашата си. Дори Макбет беше тук. Джейсън и Кайл бяха с него.
Старк забеляза, че Тони бе единственият, който липсваше. Вероятно новината още не бе стигнала до ушите му.
Дездемона бе в центъра на „сцената“, настанена на една малка масичка. Пред нея имаше чаша чай. Старк седеше отсреща й.
— Още не мога да повярвам, че бедният Върнън е мъртъв — каза за стотен път тя. — Толкова приятен човек беше. Толкова тих. Толкова услужлив. Художник без всякакво его.