Телефонът изписука. Дездемона бе дотолкова погълната от мрачните си мисли, че звукът я накара да подскочи. Сърцето й заби ускорено без никаква причина. Тя дълбоко си пое дъх и посегна към слушалката.
— „Райт Тъч“. Дездемона е на телефона.
— Вие ли сте дамата, която купува ледените скулптури от Върнън Тейт? — Гласът беше мъжки и звучеше тревожно.
Дездемона стисна слушалката толкова здраво, че се учуди, че не се счупи.
— Да. Да, аз съм. А вие кой сте?
— Чух по радиото, че той е мъртъв. Вярно ли е?
— Да, за съжаление, да. Познавахте ли го?
— Да, по дяволите. Аз съм този, който правеше ледените фигури за него. Той ми дължи петдесет долара за лебеда.
— Вие сте правил фигурите?
— Да. И наистина трябва да ми се плати, госпожо. Той обеща да ми даде парите в понеделник.
— Не разбирам. Мислех, че самият Върнън е скулптор.
— Тейт не беше скулптор. Но твърдеше, че на всяка цена трябва да работи във вашата фирма и затова излъга. Сключихме сделка. Аз му правех фигурите, а той ми плащаше онова, което му давахте за тях.
— Разбирам.
„Това обяснява, защо Върнън винаги настояваше да работи сам“ — помисли си Дездемона.
— Кой сте вие?
— Лари Ийзънли. Ще бъдете ли така добра да платите петдесетте долара?
— Да, разбира се. Дайте ми адреса си, господин Ийзънли.
Лари й издиктува някакъв адрес на „Кепитъл хил“.
— Но мога да намина и да си взема чека още днес.
— Тук е пълна бъркотия, господин Ийзънли. Използвам компютъра си, за да пиша чековете, а още дори не съм имала възможност да го включа. Можете да наминете в понеделник сутринта, ако желаете, или аз ще пусна чека по пощата в понеделник, за да го получите във вторник.
— Като че ли така ще е най-добре — поколеба се Лари. — Благодаря ви, госпожице. Знам, че уговорката ми беше с Тейт, а не с вас.
— Няма защо — рече уморено Дездемона. — Вие свършихте добра работа. Ледените фигури, които продавахте на Върнън, бяха прекрасни.
Лари се изкашля.
— Смятате ли, че ще имате нужда от още някои?
— Може би. Ще ви се обадя, когато се оправя с всичко тук.
— Можете да разчитате на мен — произнесе обнадеждено Лари. — Доскоро.
Дездемона затвори телефона и се замисли върху онова, което току-що бе научила.
Върнън Тейт бе излъгал, за да получи работа в „Райт Тъч“. Тя се запита за какво ли още беше излъгал.
Час по-късно, Дездемона караше бавно по една тиха уличка, северно от Вашингтонския университет. Следеше номерата на позастарелите къщи, докато стигна до онази, която търсеше.
Приближи колата до бордюра и изключи мотора. Няколко мига остана подпряна на волана, вперила поглед в неугледната двуетажна къща, където бе живял Върнън.
Извадила бе адреса от папките си за полицията предния ден. Полицаите вероятно вече бяха идвали тук, за да търсят близките му.
Дворът не беше в по-добър вид от къщата. Целият бе задушен от плевели, които обвиваха дори няколко пликчета от бонбони и празни бирени бутилки. От някога зелената боя на входната врата сега бяха останали само малки олющени ивици. В средата на някогашната цветна леха се бе търкулнала стара автомобилна гума.
Дездемона не знаеше, дали Върнън има роднини, приятелка или дори съквартирант. Веднъж или два пъти бе споменал за хазайката си, но това беше всичко. Дори не бе дал телефонен номер с адреса си, така че Дездемона не бе имала възможност да се обади предварително. Още веднъж й мина през ума, че знаеше съвсем малко за Върнън Тейт.
Не знаеше и какъв ще бъде следващият й ход, ако никой не отвореше вратата на запустялата къща.
Мина по напуканата бетонна пътека и почука на олющената зелена врата. Звуци от следобедно телевизионно предаване проникваха през тънките дървени стени. Дездемона почука още веднъж, по-силно.
Стържещ звук й подсказа, че нещо се раздвижи вътре. Вратата леко се отвори. Една жена с неопределима възраст надникна подозрително. Облечена бе в избелял пеньоар и домашни пантофи. Гъстата й сива коса стърчеше на главата й в причудливи форми.
— Какво искате?
Жената имаше дрезгавия глас на отдавнашен пушач. Усещаше се и силна миризма на алкохол.
— Вчера вече говорих с достатъчно хора. И вие ли сте от полицията?
— Аз съм Дездемона Уейнрайт. Върнън Тейт работеше при мен.
— Върнън е мъртъв.
— Да, знам.
— Цял час се разправях с ченгетата вчера. А после те час или два ровиха нещата му горе.
— Вие ли сте хазайката му?
— Бях. Казвам се Надин Хокс. Не че е ваша работа. Имам да върша и други неща, освен да отговарям на тъпи въпроси.