— Къде си?
— В Лос Анжелис. Леля Бес не е ли получила съобщението ми?
— Да, но бяхме малко загрижени. Чу ли, че Върнън Тейт беше убит?
— Убит? Какво говориш? — Тони изглеждаше смаян.
— Аз влязох точно тогава, Тони. Убиецът още беше тук. Стреля няколко пъти и в мен.
— Исусе! — Тони беше ужасен. — Добре ли си? Рани ли те?
— Не. Успях да вляза във фризера и да затворя вратата. Убиецът си отиде. Но дръпнал някакъв шкаф пред вратата и… о, Тони, бях затворена вътре!
— По дяволите, във фризера?
— Да.
— И какво… стана?
— Едва не полудях, както можеш да си представиш. Единственото, за което мислех, бе багажникът на колата на Нортстрийт. А на всичко отгоре и тялото на Тейт беше вътре с мен.
— По дяволите — повтори отново Тони и Дездемона долови съвсем ясно гнева и безсилието в думите му. — По дяволите! Наистина ли си добре сега?
— Добре съм, Тони. Помниш ли личния дигитален секретар, който ми подари Старк? Използвах го, за да се свържа с него. Той ме измъкна.
Настъпи кратка, напрегната пауза.
— Старк те е спасил?
— Да. Сега тук цари ужасна бъркотия, но ще оправим всичко до понеделник. Тони, какво става при теб?
— Нищо. — Гласът на Тони натежа от отвращение. — Затова ти се обаждам. Още се мотаят с този сценарий. Въобще не е ясно, дали някога ще види бял свят. И никой тук не е настоявал, да се срещне с мен.
— Не разбирам. Защо тогава са ти платили билета, щом като нищо не се е придвижило напред?
— Проклет да съм, ако знам. И никой тук не можа нищо да ми обясни. Доста е странно, ако трябва да бъда откровен.
— Може би просто е станала някаква грешка.
— Искаш да кажеш, че някой е казал на секретарката си да изпрати билет на някой друг актьор и тя погрешно го е изпратила на мен? — Тони въздъхна. — С моя късмет, нищо чудно да е станало точно така.
— Какво ще правиш сега?
— Какво мога да правя? Връщам се у дома. — Тони направи пауза. — Хм, има един малък проблем, детенце.
— Какъв?
— Нямам пари да си купя билет за обратно, а всичките ми кредитни карти са временно извън обращение. Можеш ли да ми купиш билет? Ще ти го платя веднага, щом мога. Дездемона простена.
— Вземи автобус.
— Автобус! — възмути се Тони. — И целия тоя път до Сиатъл! Ти не би ми причинила това, нали?
— Имам един въпрос към теб. — Дездемона почукваше с писалката си по ръководството на компютъра. — Работил ли си с компютъра ми, преди да заминеш за Лос Анжелис?
— Не. Защо?
— На екрана ми излиза съобщение за прекъсване на тока по време на работа и за някакви запазени файлове. Но не мога да ги възстановя.
— Няма нищо сложно. Внимавай сега. Ще ти продиктувам какво да направиш.
След няколко минути Дездемона възстанови изгубения текст. Погледна го намръщено.
— Какво има? — запита Тони.
— Някакви йероглифи. Бъркотия от символи, от които нищо не разбирам.
— Като че ли някой се е опитал да запише нещо лично на компютъра ти и е бил прекъснат, преди да успее да го съхрани, както трябва. Обзалагам се, че са Кайл или Джейсън. Те обожават да играят с компютри.
— Вярно е.
— Относно самолетния билет…
— Добре, добре, вземи самолета. Но ще трябва цяла година да ми работиш безплатно в „Райт Тъч“.
— Никакъв проблем. — Тони замълча. — Как вървят нещата със Суперсмотаняка?
— Наречи го още веднъж така и ще ти се наложи да вземеш автобуса от Холивуд.
— Посланието е прието.
Дездемона се качи в джипа и посегна към колана.
— Благодаря, че ще ме закараш, Макбет.
— Няма проблеми. — Макбет включи на скорост и изкара огромната черна машина от задната алея на „Райт Тъч“. — И без това трябва да взема Джейсън и Кайл.
Имаме матине днес.
— Тони се обади.
— Така ли? — Макбет я погледна и светлината затанцува по огледалните стъкла на слънчевите му очила. — Излязло ли е нещо от онова лосанджелиско обаждане?
— Не. — Дездемона се намръщи. — Успя да ме убеди да му купя билет за връщане.
— По дяволите. Знаеш ли какво? Старк може би е прав. Ти наистина позволяваш, Тони да те използва.
— Много ми е трудно да му откажа. Брат ми е.
— И ти е спасил живота, знам, знам. Но това е било много отдавна. И ти си пораснала, но ми се струва, че той не е.
Дездемона гледаше туристите, изпълнили търговската част на Първо авеню, без да ги вижда.
— Все още се надявам, че някой ден и неговите мечти ще се сбъднат.
— Малко вероятно. Той е Уейнрайт, но не можем да отминем факта, че не е най-добрият актьор в семейството.
— Също както и аз не съм най-добрата актриса в семейството.
Пътуваха покрай Сиатълския музей на изкуствата. Дездемона наблюдаваше потиснато как ръката на масивната метална скулптура, наречена „Мъжът с чук“, се вдига и пада. Фигурата на входа на музея бе обречена на вечен труд. „Мъжът с чук“ можеше и да ръждяса, но никога нямаше да си почине. Скулптурата напомняше на Дездемона за Тони. Безплодното движение.