— Ха! Това показва само колко малко знаеш за нея. Никога не съм имала никакви интуитивни импулси по отношение на Върнън. Просто ми беше симпатичен. Изглеждаше такъв мил, тих, безобиден човек.
— Вероятно така изглеждат мошениците в повечето случаи. Следващият път бъди малко по-предпазлива, дори и с човек, който идва навреме на работа.
— О, моля ти се. — Дездемона скръсти ръце на гърдите си и го изгледа унищожително. — Сега не е моментът за твоите малки, сладки лекции.
— При положение, че най-вероятно аз съм бил предполагаемата жертва на Тейт, смятам, че имам право да се интересувам, дали наистина си си взела поука.
Дездемона вдигна ръце.
— Не ставай още по-параноичен по отношение на мен, отколкото вече си. Трябва да признаеш, че това бе една крайно необичайна ситуация.
Старк сви рамене и не каза нищо. Според него, фактите достатъчно добре говореха и сами по себе си. Не бе изненадан, че Дездемона отказва да разсъждава логично. Тя беше Уейнрайт.
Лицето на Дездемона изведнаж засия.
— Ти знаеш какво означава това, нали?
— Кое? — попита неспокойно Старк.
Познаваше този израз на лицето й. Той определено го правеше нервен.
— Означава, че ти изпълни мисията си, разбира се.
— Моята мисия?
— Работата, която трябваше да свършиш за мен. Дори направи и нещо повече. Не само че намери и друг заподозрян, освен Тони, но почти доказа, че Върнън е бил този, който се е опитал да се добере до „АРКЕЙН“ в нощта на приема.
Старк нямаше какво да възрази.
— Въпросът сега е, защо Тейт е бил убит, и кой го е убил?
— Какво те кара да мислиш, че убийството му е било свързано с търговските му занимания? — запита изненадано Дездемона. — Полицията вероятно е права. Той се е оказал в неподходящо време на неподходящо място. Влязъл е в „Райт Тъч“ онази сутрин и се е натъкнал на някакъв бандит. С мен се случи същото.
— Не вярвам особено в съвпаденията — отвърна Старк. — Ти си имала очевидна причина да идеш на работа по-рано. Но още не знаем защо Тейт е бил там.
— Не допускаш, че той просто е объркал графика? — очите на Дездемона се разшириха. — Чакай! Компютърът ми!
Старк поклати глава.
— Повярвай ми, човек като Тейт не би се интересувал от твоя компютър и твоите програми. Неговият собствен хардуер и софтуер са далеч по-изтънчени.
— Нямах това предвид — рече бързо Дездемона. — Забравих да ти кажа, че когато включих компютъра си тази сутрин, получих съобщение за прекъсване по средата на работния процес. Компютърът ме питаше, дали искам да възстановя изгубената информация. И аз я възстанових.
— И?
— Доколкото знам, токът не е спирал, когато работя. Тони се обади, тъкмо когато се занимавах с изгубените файлове. Помогна ми да ги възстановя. Предполагаше, че някой си е играл с компютъра ми и го е изключил, без да излезе от програмата, както трябва.
— Възможно е.
— Ами, ако Върнън е използвал компютъра ми, а крадецът го е прекъснал по средата на онова, което е правел? — Очите на Дездемона светеха от вълнение.
— Кога е бил запаметен файлът? Тя се намръщи.
— Не знам. Не обърнах внимание на времето. Старк я погледна.
— Какво имаше в изгубения файл? Дездемона прехапа устни.
— Някакви драсканици. Букви и цифри, пълна бъркотия.
— Изтри ли файла? Дездемона поклати глава.
— Още е в компютъра ми.
— Смятам — рече Старк, като се изправи — че ще е най-добре да видя какво си намерила.
Дездемона посочи екрана, пълен с анонимни съобщения.
— А какво ще правим със застрахователния файл на Върнън?
— Ще ми трябва доста време, за да го прехвърля. После ще се занимавам с него.
Старк изключи компютъра. Забеляза, че ризата му все още беше разкопчана. Автоматично започна да я закопчава.
— Ще се върнем в твоя офис. Искам да видя онези „драсканици“, които си възстановила. Както и времето на запаметяването.
Дездемона го наблюдаваше мрачно.
— Май стана още по-объркано, а?
— Да, така е.
„Сложно е точната дума, — помисли си Старк — опасно сложно“.
Старк успя да намери място за паркиране на „Пайъниър скуеър“, слезе от колата и последва Дездемона по алеята, водеща към сградата, приютила „Райт Тъч“.
Умът му все още бе изцяло съсредоточен върху проблема с Върнън Тейт. Когато влезе през задната врата в голямата, блестяща кухня, му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае, че освен познатите лица, заети с почистването, имаше и някои други.
Той едва не се блъсна в Дездемона, която рязко се спря. Жулиета й махна от другия край на кухнята.
— Хей, Дездемона! Виж кой пристигна току-що.
— Мамо! Татко! — Дездемона се разсмя радостно и се хвърли напред с протегнати ръце. — Какво правите тук и двамата?!