Бес изглеждаше леко изненадана.
— Така ли? — Жулиета завъртя очи.
— Хайде, Дездемона, ние всички знаем, че ходиш със Старк.
— Вярно ли е? — запита гневно Бенедикт.
— Ние всички не знаем това! — заяви решително Дездемона. — Какво правим Старк и аз, си е наша лична работа, и бих искала семейството ми да стои настрана.
— Чакай малко. — Бенедикт тревожно смръщи царствените си вежди, като погледна първо Дездемона, а после Старк. — Може би не сме разбрали нещо тук. Казаха ми, че нещата между вас са сериозни.
— Е, не чак толкова. — Дездемона се обърна към Старк с ослепителна усмивка. — Нали така? Ние сме приятели. И делови партньори. Понякога се срещаме. Вярно ли е, Старк?
Старк бе поразен от вледеняващата болка, която сграбчи вътрешностите му. Думите, прошепнати от Дездемона, докато тръпнеше в ръцете му рано този следобед, се бяха врязали в мозъка му. Съзна, че бе искал да ги запази като горещи въглени срещу мрачна зима.
Обичам те.
Сега си даде сметка, че тя едва ли ги е мислила. Обичам те.
Просто думи, изречени от една страстна жена във върховния миг. Обичам те.
Той стоеше във вихъра на хаоса, объркан и дезориентиран от студените, стихийни ветрове. Изобщо не бе в състояние да проумее какво става.
— Както кажеш — произнесе учтиво.
— У-ух! Малко остана! — Дездемона бързо затвори вратата на офиса си и се облегна на стъклената стена. — Наистина съжалявам за тази неудобна сцена с моите хора.
— Няма нищо.
— Те малко прекаляват с вълненията понякога. Семейна черта.
— Всичко е наред, казах ти.
Старк я гледаше как заобикаля бюрото си. „Какво съм очаквал? — запита се той. — Дездемона е Уейнрайт. Тя може от време на време да се среща с мъж като мен, но вероятно нещата никога нямаше да идат по-далеч…“
— Престани да ме уверяваш, че всичко е наред! — изгледа го възмутено тя. — Не мога да го забравя. Последното нещо, което бих искала, е някой да те притиска.
— Как да ме притиска? — Дездемона го погледна някак особено.
— Ами, всичките тези приказки за сериозната ни връзка.
Старк гледаше в празния екран на компютъра.
— Мислех, че тя съществува.
— Е, разбира се, че съществува.
— Така ли?
Този вид разговор винаги успяваше да го обърка. И все пак той се вкопчи в малката искрица надежда, която просветна в думите й.
Дездемона се опусна на стола си, насочи пръст към него и присви очи.
— Знаеш ли кой е основният проблем в живота ти, Старк?
— Не — каза той и напрегнато зачака отговора й.
— Ти приемаш всичко прекалено буквално — ухили се Дездемона. — Погледни се например сега, в този момент.
— Малко ми е трудно да го направя.
Старк се загледа към бележките, изрезките и снимките, които покриваха стените на офиса.
— Тук няма огледало.
— Ето пак. Разбираш ли какво искам да кажа? Приемаш нещата в най-буквалния им смисъл. Много малко хора на този свят казват точно това, което мислят.
Старк се намръщи.
— Забелязал съм.
— Трябва да търсиш истинския смисъл зад думите. Мисли за човешкото общуване, като за проблем от теорията на хаоса.
— Комплексност, не хаос. И аз не работя в областта на комуникационните й приложения.
Тя удари с длан по масата.
— Ето пак! Прекъсваш разговор по много важен въпрос, само за да ме поправиш, защото съм използвала термин, който смяташ за неточен. Това е повърхностен начин на мислене. И пречи на истинското общуване.
Той я погледна изненадано.
— Винаги съм мислел, че го улеснява.
— Повярвай ми, не го улеснява. — Дездемона барабанеше с пръсти по облегалката на стола си. — А сега, да се върнем на онова, което казах за приликите между човешкото общуване и проблемите на теорията на хаоса или комплексността, или каквото и там да е…
— Не се обиждай, Дездемона, но ти не знаеш нищо за последното.
— Ти си мислиш така. Онова, което се опитвах да кажа, е че трябва да търсиш смисъла зад думите. Действителното значение, а не буквалното.
— Хората би трябвало да казват онова, което мислят.
— Може би. Но често не го правят. — Тя го погледна с някакво безпокойство. — А понякога не могат.
— Разбира се, че могат.
Старк си каза, че тук е върху здрава почва. Би могъл да спори по този въпрос от гледна точка просто на здравия разум, фактите бяха очевидни.
— Неспособността да се общува точно и ясно води до недоразумения и замъглена логика.
— Е, да, според теб, при повечето хора е така. Те се поддават на емоции, които ги объркват и им пречат да мислят ясно.
„Без съмнение, това е причината да ми каже, че ме обича преди няколко часа — помисли си мрачно Старк. — Страстта е замъглила разума й за един кратък миг.“