— Можеш да ми помогнеш. Можеш да правиш бивака и да готвиш и…
— Не! — Тя удари с юмрук по масата и се втренчи в него. — Виж, приятел, не съм искала това въобще. Дори не искам да съм тук. Но съм. И независимо дали ти харесва или не, аз съм част от него. Съществена част. Не съм просто някакъв багаж, който трябва да вземеш по принуда, и няма да се занимавам с незначителни неща като готвене и чистене. Не го правя вкъщи, няма да го правя и тук. Няма начин. — Тя пристъпи към него и заби показалеца си в гърдите му. — И още нещо: веднага си разкарай от главата мисълта, че жените са по-низши. Първо: не съм глупава. Имам дипломи и степени и съм уважавана в моята област. Второ: когато става дума за родина, аз съм толкова лоялна и патриотично настроена, колкото и ти. Винаги ми се насълзяват очите, когато зазвучи химнът.
Галахад се взираше в нея. За Бога, тази жена беше невероятна, когато се ядоса!
— И освен това съм честна и искрена и никога, никога не съм нарушавала дадено обещание. А що се отнася до смелостта — погледът й пареше неговия, — когато бях малка, едно торнадо мина точно над къщата ни. Бях ужасена. Но и това е нищо в сравнение със страха, който преживях през последните няколко дни и който изпитвам по отношение на това, което ни предстои. Но не си изплаквам очите, нито се крия в ъгъла, нито…
— Не е достатъчно да кажеш, че не се страхуваш от това, което ти предстои. — Той хвана ръката й. — Ти не разбираш. Никога преди не ти е била необходима тази смелост, за която говориш. Още не си била подложена на подобно изпитание. Жените са слаби, Теса. Те…
Тя се опита да отскубне ръката си, но той я държеше здраво.
— Аз не…
— Ако беше мъж, ако беше рицар, твърдостта ти отдавна щеше да е изпитана и нямаше да има съмнение, че…
— Тогава изпитай ме. — В очите й блестеше предизвикателство. — Изпитай ме тук, сега.
— Да те изпитам? — Той я пусна с презрителен смях. — Да изпитам една жена?
— Точно така. — Тя започна да крачи решително из залата, изведнъж се обърна и насочи пръст към него. — Каквото искаш. Каквото изпитание можеш да измислиш. Бой с мечове, може би?
— Не ставай глупава. Никога не бих вдигнал меч срещу жена, дори и на шега. Ти си прекалено дребна. — С две бързи крачки той се озова пред нея и хвана ръцете й, обърнал дланите нагоре. — Ръцете ти са прекалено деликатни, за да държат подобно оръжие. Едва ли би успяла дори да го вдигнеш.
— Без мечове тогава. — Тя издаде упорито брадичката си напред. Гневът му избледняваше пред решителността и Издърпа ръцете си от неговите. — Какво ще кажеш за турнир?
Той поклати глава. Започваше да му става забавно. Каквато и да беше, духът й беше безспорен.
— Пиката също е тежко оръжие за много мъже, да не говорим за жена. Не би било честно да те подлагам на подобно изпитание. Освен това — не можа да скрие усмивката си — при турнирите е необходимо да яздиш.
Тя пребледня леко, потвърждавайки очевидното: не знаеше нищо за конете. Но въпреки това в очите й не личеше, че се предава.
— Тогава ти измисли нещо.
Този ли отговор търсеше? Начин да я предпази от злото? Нямаше ли да е в по-голяма безопасност като оръженосец? Без съмнение, в противен случай щеше да бъде до него, изложена на опасност.
— Ами ако не издържиш на изпитанието ми?
— И двамата знаем, че — независимо дали ни харесва — ще дойда с теб. Но ако не издържа изпитанието ти — тя се поколеба, поемайки си въздух, — ще правя това, което искаш. Ще се грижа за храната и… — Тя потрепери. — За конете.
— Съгласен. — Той се ухили. — Ще…
— Чакай малко. Нямам намерение да остана без награда, когато спечеля.
— Много добре. Каква награда искаш, ако спечелиш?
— Когато спечеля… — По устните й пробяга лукава усмивка. — …ти ще се отнасяш с мен като с мъж. Нали се сещаш, като с друг рицар.
— Но ти си…
— С изключение на физиката — прекъсна го бързо тя. — Знам, че нямам твоята сила и мощ, но имам добро чувство за ориентация и съм сравнително подвижна…
— Сестра Абигейл — промърмори той. Тя кимна.
— Тя ни учеше и на гимнастика. Но освен това — аз съм умна.
— Наистина.
В гнева си бе забравил колко умна е всъщност. Това беше едно от качествата й, които го интригуваше особено.
— Няма да направя нищо, което да предизвика убийството ни, но ти ще трябва да се научиш да ми вярваш.
— Да ти вярвам? — Той загледа сериозното й изражение. — А ти вярваш ли ми?
— Разбира се. — Каза го така, сякаш не беше съвсем сигурна. — Вярвам ти.
— Би ми доверила живота си?
Тя изпъна рамене и го погледна право в очите.
— Да.
Той веднага разбра какво трябва да направи.