— И аз не си го избрах доброволно, но май вече съм затънала до гуша.
Ориана се намръщи.
— Не го ли искаш?
— Не съвсем. Но това е единственият начин, по който мога да накарам Мерлин да ме върне у дома.
— Къде е този „дом“?
— Домът ми?
В съзнанието й се върнаха добре поддържаният двор на университета и малкият й, но приятен апартамент, последван от образа на викторианската къща, сгушена в един стар квартал, където бе израснала. И освен това мислите й се изпълниха с телефони и микровълнови фурни и всякакви други удобства, които досега бе приемала за даденост.
— Домът ми е много, много далеч.
— Липсва ли ти?
В ушите й изведнъж отекна смехът на майка й на една от многобройните глупави шеги на баща й и й стана толкова мъчно, че очите й се навлажниха.
— Много ми липсва. — Подсмъркна. — Нямаш представа колко много.
Ориана се изтегна до нея.
— Разкажи ми за твоя дом.
Теса се засмя тихо.
— Не знам откъде да започна.
— Жалко. — Тийнейджърката рисуваше с пръст нещо върху покривката на леглото. — Идваш от място, където има много магия. Затова Мерлин е довел теб да помогнеш на сър Галахад. — Настоятелният й поглед срещна очите на Теса. — Не е ли така?
— Така? — Дигитални часовници, коли и светлини, които се включват само с едно докосване. Подбра думите си внимателно. — Предполагам, че всичко, което не можеш съвсем да разбереш, се отдава на магия. От тази гледна точка, всеки от Камелот би сметнал, че в моя свят има много магия.
— Ще ти е необходима ли магията ти по време на пътуването? За да откриеш Граал?
— Да, ще имам нужда от нещо, но магията ми е съвсем малко. Всъщност въобще не съществува. Мерлин ми предложи да ме научи на един наистина хубав номер… — Тя поклати глава. — Предполагам, че магията, чиято и да е магия, не би причинила зло. Мисля, че ще имаме нужда от всичката помощ, която можем да получим.
— Магията наистина ще ви помогне.
Теса се замисли за момент.
— Знаеш ли, досега не съм вярвала в магии. Не вярвам в нищо, докато не ми бъде доказано. Не вярвах, че Галахад, Артур и всичко тук е съществувало, преди да дойда.
В очите на Ориана блестеше неверие.
— Наистина страната ти ще е много странна, щом не сте чували за Артур, краля на всички британци.
— О, чувала съм за него, но просто не вярвах.
— В такъв случай ти е липсвала вяра — каза момичето с мъдрост, прекалено голяма за годините й. — Всеки трябва да има вяра. В Бога, в краля, в хората и в самия себе си. И очите й блеснаха — в любовта.
Теса се засмя.
— Защо повдигаш въпроса за любовта?
Ориана сви рамене.
— Не знам, милейди.
— Хайде, кажи ми.
Ориана присви очи.
— Вече ти казах веднъж, милейди: вярвам, че Галахад изпитва чувства към теб. Чувства, за които и самият той още не знае. Не те ли учудва желанието му да те предпази от зло?
— Просто се страхува, че ще му се пречкам.
— Мисля, че това не е всичко. — По устните на момичето затанцува лукава усмивка. — И мисля, че и ти смяташ така.
Теса щеше да го отрече, но премълча, спомняйки си израза в очите на Галахад тази сутрин, когато се целунаха. Не се ли бе зачудила тогава дали неговите чувства не са отражение на нейните? Дали не усеща същата връзка с пея, каквато и тя с него? Връзка, толкова дълбока, че нямаше да й е необходима повече от искра, за да избухне в чувства, толкова силни, че дори не можеш да си ги представиш? Или да ги управляваш?
— Аз не бих се тревожила за изпитанието, на което смята да те подложи добрият рицар. — Ориана стана и тръгна към вратата. — Той няма да ти причини зло.
— От твоите уста… — промърмори Теса.
— Бих се страхувала от наранявания не на тялото ти, а на сърцето ти.
— Сърцето ми?
— Липсата на вяра е толкова заслепяваща, колкото и качулка над очите. — Ориана поклати глава. — Същият инат си, както и твоят рицар.
— Той не е мой рицар.
— Не е ли?
— Не.
Теса пренебрегна внезапното осъзнаване, че всъщност много иска той да бъде нейният рицар. Неин и само неин. Нейният бял рицар. Нейният спасител. Нейният герой. Но това, което искаше, нямаше никакво значение. От това не би могло да излезе нищо. Техните светове бяха прекалено различни и тя щеше да се върне в своя веднага щом приключеше цялата тази работа с Граал. Освен това нямаше никакъв начин да се състезава с идеалната Диндрейн. Той бе обожавал мъртвата си съпруга. А Теса просто го влудяваше.
— Той не е моят рицар и никога няма да бъде.
— Както кажеш. — Ориана отвори вратата и стъпи на прага.
— Ориана. — Момичето се обърна. — Просто исках да ти благодаря. За това, че си ми приятелка. — Теса пристъпи към нея. — Вероятно повече няма да се видим.