Но защо тогава сърцето й тръпнеше в очакване?
Тя спря, без да обръща внимание на любопитните, спокойни или раздразнени погледи на онези, принудени да я заобиколят. Кога страхът се бе превърнал във въодушевление? Колебанието — в нетърпение? Резервираността й — в безкрайна необходимост да започне? Тя изпъшка наум. Бог да й е на помощ, тя желаеше това така наречено приключение. Това търсене. Това пътуване в неизвестността заедно с един мъж, който вече бе докоснал сърцето й.
А ако сърцето й бъде наранено? И не беше ли това една от опасностите и предизвикателствата, за които я бе предупредил Мерлин? Когато въпросът се сведе до това, нима цената не беше прекалено висока за едно такова приключение? Може би не, но би предпочела да избегне точно този риск.
Устните й се разтегнаха в усмивка. Нека Галахад я подложи на изпитанието си. Адреналинът пулсираше в тялото й. Тя не беше една от онези типични за него дами в затруднение и не беше някаква си жена. Тя беше съвременна жена и знаеше, че жената може да направи почти всичко, което може един мъж. Не че някога бе опитвала лично, но… какво от това? Животът й досега беше сравнително спокоен, нормален. Може би сега бе дошъл и нейният ред.
В главата й зазвуча припевът на песента „Аз съм жена“. Беше готова. Не, беше повече от готова. Готова за предизвикателства, изпитания и каквото там я очакваше. И повече от готова за него.
— Бих дал кралски откуп, за да науча мислите ти, милейди. — Гласът на Галахад беше съвсем близо до ухото й.
Тя се обърна рязко. Той й се ухили така, че дъхът й спря. Тя погледна тъмносините му очи, блестящи в ранното утро, пълните устни и се учуди как въобще е успяла някога да му устои. И защо го е направила.
Тя се засмя.
— Добро утро. Хубав ден, нали?
Той отвърна на усмивката й.
— Необичайно приятен. Като настроението ти.
— Държах се доста долно… ъ-ъ… неприятно, откакто дойдох тук, и се извинявам за това. — Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха в един начин за флиртуване, който не бе използвала от години. Съдейки по изражението му, смесица от изненада и удоволствие, не можа да си спомни защо въобще се бе отказала от него. — Мислиш ли, че можем да започваме?
Галахад се покашля. Очевидно го бе хванала неподготвен. Хубаво. Без съмнение, той я превъзхождаше във физическо отношение, но пък тя щеше да използва всяко оръжие, което можеше, за да посрещне и победи всичко, което й се изпречи на пътя. Включително Галахад. А според нея, флиртът беше просто още едно оръжие.
Той се поклони ниско, изискано.
— Наистина, милейди Теса, на вашите услуги съм.
— Страхотно.
Тя се усмихна лъчезарно, хвана го под ръка и тръгнаха. Не беше сигурна накъде, а и Галахад сякаш не се интересуваше от посоката. Просто я гледаше очарован, сякаш беше някой нов животински вид, който току-що е открил.
— Интересна песен. Преди не съм я чувал.
— Каква песен?
— Тази, която си тананикаш.
— О, тази ли? — Не се бе усетила, че си тананика. — Това е нещо като химн.
— Наистина. Звучи странно.
— Обзалагам се, че никога няма да чуеш нещо подобно. — Не и ако не живееш в продължение на векове. — Е, готов ли си за изпитанието ми?
— Изпитанието ти? — Той поклати глава, сякаш за да се отърси от някаква мисъл. Сбърчи чело. — Теса, не е необходимо да те подлагам на изпитание. Желанието ти да се подложиш на някакво премеждие, за което дори не знаеш какво е, вече е достатъчно изпитание. — Той се усмихна. — Убеден съм, че смелостта ти е безспорна, и се признавам за победен.
— Това ми харесва. — Тя стисна ръката му. — Трябва да призная, че е наистина изкусително, но смятам, че приказките ти имат нещо общо с честта, нали? Да спазиш обещанието си, нали?
— Да, но…
— Никакво „но“. Дадох ти дума и това е всичко. Е… — Тя го погледна с увереност, която току-що бе открила у себе си. — Какво си намислил?
На него сякаш му стана много неудобно.
— Хайде, изплюй камъчето.
Той заговори съвсем бавно:
— След като размислих, прецених, че изпитанието, което ти бях подготвил, не е честно.
Тя се засмя.
— Какво искаш да кажеш?
Той въздъхна тежко.
— Бе предназначено по-скоро да те изплаши, отколкото да докаже смелостта ти.
— Да ме изплаши? — Какво ли беше измислил? След всичко, което преживя напоследък, беше необходимо нещо наистина сериозно, за да я изплаши. — Ще се справя. Нали няма да ме убие?
— Не. — Той се намръщи, поколеба се, сякаш го обмисляше. — Има малка вероятност, но… — Отново поклати глава — Не.
— Радвам се, че си толкова уверен.
— Беше предвидено да изпита и доверието ти, освен смелостта.